— Сега вече със сигурност ще го убие — промърмори Ема.
Мъжът изля стъкленица с амбро в очите си. Тялото му застина за миг, от зениците му бликнаха ярки лъчи, оставящи черни димящи дири по пода. След миг угаснаха. Укрепил силите си по този начин, боецът закрачи уверено към вратата на клетката, където друг мъж с връзка тежки метални ключове се зае да отключва вратата.
— Дръжте под око мъжа с ключовете — рекох. — Може да ни потрябват.
Шарън бръкна в джоба си и извади отвътре един гърчещ се плъх, като го държеше за опашката.
— Чу ли това, Ксавир? — попита той животинчето. — Заеми се с ключовете. — После го пусна на земята и малкият гризач се отдалечи забързано.
Самохвалкото боец влезе в клетката и се изправи срещу гладния. Беше извадил малък нож от колана си и бе заел позиция с леко сгънати крака, но освен това не проявяваше голямо желание за бой. Сякаш всички усилия влагаше в устата си, защото продължи тирадата си като професионален борец преди схватка:
— Ела ми тук, животно! Не ме е страх! Ще прережа езиците ти и ще си направя колан, за да си държа панталона! Ще си почистя зъбите с ноктите ти и ще окача главата ти на стената!
Гладният го гледаше с досада.
Борецът прекара демонстративно ножа през китката си и от раната шурна кръв. Ала цепката се затвори още преди първите капки да са достигнали пода.
— Аз съм неуязвим! — извика той. — Не ме е страх от теб!
Внезапно гладният изрева и направи лъжливо движение към мъжа. Боецът толкова се изплаши, че изпусна ножа и закри лицето си с ръце. На гладния явно му бе писнало от него.
Тълпата избухна в подигравателен смях — както и ние, — а през това време мъжът се наведе да вдигне ножа си с пламнало от срам лице. Гладният отново пристъпи към него и веригата, с която бе прикован, издрънча. Той протегна езици, свити в края си като стиснати юмруци.
Мъжът осъзна, че ще трябва да се бие с чудовището, ако иска да спаси реномето си, и направи няколко крачки напред, като размахваше оръжието. Гладният прати един от червените си езици към него. Мъжът протегна внезапно ръка и го прониза. Гладният изквича, прибра езика и изсъска на противника си като ядосана котка.
— Това ще те научи да внимаваш с дон Фернандо! — извика мъжът.
— Този тип не знае с кого си има работа — рекох. — Да се дразни гладен е ужасна идея.
За един кратък миг изглеждаше сякаш гладният отстъпва. Мъжът направи крачка напред, порейки въздуха с ножа си. Когато гладният не можеше да се отдалечава повече, опрял гръб в решетките, противникът му вдигна ножа.
— Приготви се да умреш, демонско изчадие! — извика и се хвърли в атака.
В началото дори си помислих, че ще трябва да се намеся, за да спася гладния, но почти веднага стана ясно, че чудовището му е поставило капан. Веригата, с която бе приковано, се поклащаше зад мъжа, гладният я сграбчи внезапно и я завъртя настрана, хвърляйки дон Фернандо с главата напред в решетките. Дрън — и той тупна безжизнен на пода. Поредната жертва.
Тълпата избухва във възторжени аплодисменти — изглежда, самохвалкото не бе успял да спечели симпатиите ѝ.
В клетката влязоха неколцина мъже с факли и прътове с електрически заряд, за да държат чудовището на разстояние, и извлачиха изпадналия в несвяст боец навън.
— Кой е следващият? — извика жената от прозореца.
Бойците от малката групичка си размениха изплашени погледи и започнаха да спорят с тихи гласове. Изглежда, никой нямаше желание да влиза в клетката.
Освен мен.
Злощастното представяне на последния боец и хитрината на гладния ме бяха навели на една мисъл. Не беше някакъв солиден като бетон план, нито дори достатъчно добър, но все пак бе нещо, което за момента бе по-добре от нищо. Ние — имам предвид гладният и аз — щяхме да се престорим на умрели.
Събрах кураж и както се случва, когато съм прекалено смел или твърде изплашен, умът ми започна да се отделя от тялото. Сякаш се гледах отстрани, докато махнах с ръка на съдийката и обявих:
— Аз ще вляза!
Допреди това бях невидим, но сега тълпата и бойците се обърнаха и ме зяпнаха облещени.
— Какъв е планът ти? — попита шепнешком Ема.
Все още го обмислях, та не го бях споделил с нея и Шарън, нито пък сега бе моментът да го правя. Което може би бе по-добре. Боях се, че ако го произнеса на глас, сам ще се убедя колко е налудничав и неизпълним.
— Мисля, че ще е по-добре да ви покажа — рекох. — Но определено няма да се получи, ако не вземете ключовете.
— Не се безпокой, Ксавир си знае работата — успокои ме Шарън. Чухме тихо цвърчене и когато погледнахме надолу, видяхме, че Ксавир се бе върнал, но с парче кашкавал в устата. Шарън го вдигна и му се скара:
— Казах ключ, не кашкавал!
— Аз ще ги взема! — увери ме Ема. — Но ми обещай, че ще се върнеш цял и невредим.
Обещах ѝ. Тя ми пожела късмет и ме целуна по устните. Погледнах към Шарън, чието изражение сякаш казваше: „Нали не очакваш целувка и от мен?“. Засмях се и тръгнах към бойците.
