Те ме оглеждаха от горе до долу. Бях сигурен, че ме мислят за луд, но въпреки това никой не направи опит да ме спре. В края на краищата аз бях едно побъркано хлапе, което дори не смяташе да вземе доза амбро преди битката, а щеше да се хвърли срещу чудовището и да го изтощи още малко, преди те да получат своя трофей. А пък ако междувременно изгубя живота си — та аз бях само един роб. Тази мисъл ме преизпълни с омраза към тях и ме накара да забравя всички отвлечени чудати, чиито изтръгнати души плуваха на дребни късчета в стъклениците. Което на свой ред още повече ме разгневи. Постарах се да канализирам гнева си и да го превърна в твърда и непоклатима решимост, но не мисля, че постигнах пълен успех.
И все пак. Докато мъжът с ключовете щракаше с бравата, надзърнах в себе си и за своя изненада установих, че не изпитвам съмнение, нито съм преследван от виденията за неизбежна смърт, нито трябва да укротявам надигащи се вълни на ужас. Бях се срещал и на два пъти бях вземал под контрол този гладен, това щеше да е третият път. Въпреки гнева си бях спокоен и уверен, и вътре в тази увереност, както открих, ме чакаха думите, които трябваше да произнеса.
Мъжът отвори вратата и аз пристъпих в клетката. Едва я бе затворил, когато гладният се втурна към мен, придружен от дрънченето на веригата.
Език, не ме проваляй сега.
Вдигнах ръка да прикрия устата си и произнесох на гладнишки с гърлест глас:
— Спри.
Гладният спря.
— Седни — наредих.
Той седна.
Изпълни ме вълна на облекчение. Нямаше от какво да се страхувам, възстановяването на връзката помежду ни беше лесно, като да вземеш юздите на стар и добре познат кон. Да управлявам чудовището бе като да се боря с някой по-дребен от мен — то бе приковано и се опитваше да се измъкне, но силата ми бе толкова превъзхождаща, че нямаше никакъв шанс да ми се опълчи. Ала тъкмо тази лекота на контрол се превръщаше в проблем. Нямаше лесен начин да го извадя от клетката, преди всички да са повярвали, че е мъртъв и вече не е заплаха, нито пък някой щеше да повярва, че е мъртъв, ако победата бъде постигната твърде лесно. Аз бях само едно невзрачно хлапе, което дори не вземаше амбро, не можех просто да го зашлевя и да го накарам да се просне. За да бъде измамата убедителна, трябваше първо да изиграя едно малко представление.
Как щях да го „убия“? Определено не с голи ръце. Огледах клетката за някаква идея и очите ми попаднаха върху ножа на предишния участник, изтърван до решетките. Гладният седеше недалеч от него, което възпрепятстваше плана ми, затова загребах шепа ситен чакъл, хукнах към него и го замерих.
— В ъгъла — наредих, като отново прикрих уста. Гладният се обърна и изтича в ъгъла, сякаш дребните камъчета наистина го бяха стреснали. Междувременно аз доближих решетките, вдигнах ножа от пода и се отдръпнах. Дребна проява на смелост, която ми спечели самотно подсвиркване от тълпата.
— Ядосай се — рекох и гладният нададе рев и размаха езици, сякаш бе разгневен от дръзката ми постъпка. Погледнах през рамо и видях, че Ема си проправя път през тълпата към мъжа с ключовете.
Добре.
Сега трябваше да направя така, че да изглежда сякаш играта започва да загрубява за мен.
— Нападни ме — наредих и когато чудовището направи няколко крачки, му заповядах да протегне език и да ме улови за крака.
То ме послуша, езикът докосна пищяла ми и се усука два пъти около него. Тогава го накарах да ме дръпне рязко за крака и да ме повлече към себе си, а аз се преструвах, че се опитвам отчаяно да се вкопча в нещо.
Докато минавах покрай решетката, се улових за една от пречките.
— Дърпай, но не силно — наредих.
Въпреки че не бях кой знае колко подробен, гладният, изглежда, разбра точно какво имам предвид, сякаш бе достатъчно да видя нужното действие в ума си и да го маркирам с няколко думи, за да предам цялостната информация. И така гладният започна да ме дърпа, аз се държах за пречката и тялото ми се повдигна във въздуха — което бе точно каквото исках.
„Ставам все по-добър в това“ — рекох си със задоволство.
Известно време се съпротивлявах и пъшках, стараех се да изглежда, че изпитвам истинска болка, сетне пуснах пречката. Тълпата, която очакваше да се разправят с мен за броени секунди, започна да надава възторжени възгласи.
Време беше да нанеса удара.
— Кракът — рекох и гладният обви крака ми с език.
— Дърпай.
Той започна да ме притегля към себе си, а аз ритах и се мятах.
— Устата.
Гладният разтвори уста, сякаш се готвеше да ме погълне целия. Извърнах се с бързо движение и замахнах с нож към езика около краката ми. Не го посякох, а само казах на чудовището да ме пусне и да нададе болезнен вик, сякаш е пострадало. Гладният изврещя, освободи езика и го прибра в устата си. На мен всичко това ми приличаше на зле изиграна пантомима — имаше няколкосекундно забавяне между моята команда и отговора на чудовището, — но тълпата, изглежда, не се усъмни. Виковете прераснаха във възгласи като на мач, който става все по-интересен, след като по-слабият на вид противник внезапно е възвърнал шансовете си за успех.
