Двамата с гладния разменихме няколко удара в счепкване, което, надявах се, не приличаше на сцена от нискобюджетен филм. Аз се хвърлих върху него и той ме повали. Замахнах с ножа и гладният отстъпи. Сетне нададе вой и размаха езици във въздуха, докато кръжахме бавно един около друг. Дори успях да го накарам да ме прихване през кръста и да ме вдигне (внимателно), да ме разтърси (лекичко), докато аз се преструвах, че посичам езика му, и сетне да ме запокити (пак внимателно) на подиума.
Хвърлих още един поглед на Ема. Стоеше в средата на група от бойци, близо до мъжа с ключовете. Видя, че я гледам, и прекара пръст през гърлото си.
„Стига си се преструвал.“
Права беше. Време бе да сложим край. Поех дълбоко въздух, събрах кураж и се захванах с големия финал.
Нахвърлих се върху гладния с вдигнат нож. Той ме пресрещна през краката с език, но аз успях да го прескоча, сетне се наведох, за да избегна друг, стрелнал се към главата ми.
Всичко според плана.
Това, което трябваше да последва, бе да прескоча още един косящ език и да пробода гладния в сърцето. Ала вместо това езикът ме удари в гърдите. Ударът бе със сила, по-присъща на боксьор тежка категория, преметна ме по гръб и аз усетих, че дъхът ми секва. Останах да лежа замаян, със свистящи гърди, а тълпата дюдюкаше презрително.
„Назад“, опитах да кажа, но не ми стигаше въздух.
Изведнъж гладният се надвеси над мен с разтворена паст и нададе гневен вик. Беше успял да се отърси от контрола ми, макар и само за миг, и не изглеждаше никак щастлив. Трябваше да го впримча час по-скоро, но езиците му бяха приковали три от крайниците ми, а зъбите му доближаваха лицето ми. Едва успях да си поема дъх заради задушливата смес от вонята на гладния, но вместо да проговоря, се задавих.
И това щеше да е краят ми, ако не бе една странна особеност в анатомията на гладния — за късмет той не можеше да стисне главата ми с челюстите си, ако не е прибрал езиците вътре.
Трябваше да пусне крайниците ми, преди да ми отхапе главата, и в мига, когато усетих, че освобождава ръката ми — тази, в която все още стисках ножа, — направих единственото, което можах да се сетя в този момент. Забих ножа право нагоре.
Острието потъна дълбоко в гърлото на гладния. Той изпищя и се претърколи настрани, опитвайки се да се вкопчи с езици в дръжката на ножа.
Тълпата полудя от възбуда.
Най-сетне успях да си поема глътка чист въздух и когато седнах, открих, че гладният се гърчи на няколко крачки от мен, а от раната в гърлото му струи кръв. Осъзнах, без задоволство, каквото бих изпитвал при всички други обстоятелства, че вероятно бях убил чудовището. Нещо, което по никакъв начин не съвпадаше с плана ми. С крайчеца на окото забелязах Шарън да махва с ръка, сякаш ми казваше „току-що развали всичко“.
Изправих се, чудейки се как да спася каквото мога. Върнах контрола си над гладния и му казах да се отпусне. Да не обръща внимание на болката. Постепенно той престана да се съпротивлява и езиците му се проснаха на пода. Приближих се, извадих ножа от гърлото му и го вдигнах, за да го покажа на тълпата. Помещението се изпълни с възторжени викове и аз се престорих на победител, макар да се чувствах на ръба на провала. Ужасно се страхувах, че току-що бях изгубил едничкия шанс да спася нашите приятели.
Мъжът с ключовете отвори вратата на клетката и двама помощници изтичаха да проверят гладния.
— Не мърдай — прошепнах, докато го преглеждаха, единият насочил оръжие към главата му, докато вторият го сръчкваше със заострен прът.
— Дори не дишай — рекох, като видях, че вторият мъж протяга длан над ноздрите му.
Чудовището се подчиняваше безпрекословно. Всъщност толкова добре се преструваше, че ако не беше връзката помежду ни, и аз щях да го взема за мъртво.
Мъжете го взеха. Вторият мъж захвърли пръта и вдигна ръката ми, за да ме обяви за победител. Тълпата нададе отново възторжени възгласи и аз видях как залозите минават от едни ръце в други, видях радостни и навъсени лица.
Малко след това зрителите започнаха да се редят в клетката, за да огледат отблизо мъртвия гладен и Ема и Шарън бяха между тях.
Ема се хвърли и ме прегърна.
— Не се ядосвай — прошепна ми. — Нямаше избор.
— Не е мъртъв — отвърнах шепнешком. — Но е ранен тежко. Не зная колко време му остава. Трябва да го изнесем от тук.
— В такъв случай е добре, че успях да ги взема. — Тя пусна връзка ключове в джоба ми.
— Брей! Ти си гений!
Но когато се отправих да отключа веригата на гладния, пътят ми бе препречен от тълпа зяпачи. Всеки искаше да се доближи до чудовището, да го пипне, да си вземе за спомен кичур коса или шепа съсирена кръв. Опитах се да си проправя път, но хората ме хващаха за ръката, за да ме поздравят, или ме тупаха по гърба.
— Беше невероятно!
— Имаше късмет, хлапе.
— Сигурен ли си, че не си вземал амбро?
