И през цялото време трябваше да нашепвам на гладния да лежи неподвижно и да се преструва на мъртъв, защото вече усещах, че започва да се върти като дете, което е стояло твърде дълго неподвижно. Беше ранен и изнервен, жадуваше да се натъпче с цялата тази свежа плът наоколо, та се налагаше да му отделям всяка свободна частица от вниманието си, за да го удържам на пода.
Най-сетне успях да се добера до веригата и затърсих катинара, когато до мен застана търговецът на амбро. Обърнах се и видях зловещата брадата маска на сантиметри от лицето ми.
— Нима мислиш, че не знам какви ги вършиш? — процеди ядно той. Зад него стояха въоръжените охранители. — Да ти приличам на слепец?
— Не зная за какво говориш — отвърнах. В началото се изплаших, че е дошъл тук, защото подозира, че гладният не е мъртъв. Но хората му дори не поглеждаха към проснатото чудовище.
Той ме сграбчи за яката.
— Никой не може да ме гони! — произнесе гневно. — Това е моето място!
Хората наоколо започнаха да отстъпват. Този тип определено имаше лоша репутация.
— Никой никого не гони — чух Шарън да казва зад мен. — Успокой се.
— Не можеш измами измамник — продължи да упорства търговецът. — Дойде тук, твърдейки, че е новият ти роб и че никога досега не се е бил в клуб, а това какво е? — Той махна с ръка към поваления гладен. — Само през трупа ми!
— Гладният е мъртъв — заявих. — Провери сам, ако искаш.
Търговецът пусна палтото ми и ме стисна за врата.
— Ей! — изкрещя Ема.
Пазачите насочиха оръжия към нея.
— Само едно ще те питам — процеди търговецът, — какво продаваш?
Той започна да затяга хватката.
— Да продавам ли? — изграках.
Търговецът въздъхна, подразнен от факта, че е принуден да обяснява.
— Дойде тук, където аз съм господар, уби моя гладен и сега искаш да убедиш клиентите ми, че не трябва да купуват моята стока?
Вече схванах. Мислеше ме за нов конкурент в амбротърговията, дошъл, за да му отмъкне бизнеса. Лудост.
Ръцете му продължаваха да ме стискат.
— Пусни момчето — помоли го Шарън.
— Щом не вземаш амбро, тогава какво вземаш? Какво продаваш?
Опитах се да отговоря, но не можех. Погледнах към ръцете му. Той разбра намека и поотпусна хватката.
— Говори — произнесе с нетърпящ възражение глас.
Това, което чу обаче, остана неразбираемо за него, защото беше на гладнишки.
— Този отляво — произнесох гърлено. Изведнъж гладният се размърда, надигна се като чудовището на Франкенщайн и неколцина чудати наоколо нададоха изплашени викове и побягнаха. Търговецът се извърна да види какво става и аз го ударих право в маската. Пазачите не знаеха по кого да стрелят първо — по мен или по гладния. Този миг на нерешителност наклони везните в моя полза. Гладният бе изстрелял и трите си езика към по-близкия от тях. Единият го обезоръжи, докато другите два го сграбчиха през кръста, вдигнаха го и го използваха като боздуган, за да смажат втория пазач. Сега вече останахме само аз и търговецът. Изглежда, той най-сетне осъзна, че аз съм този, който управлява гладния. Мъжът падна на колене и започна да се моли.
— Това може да е твоето място — рекох, — но гладният е мой.
Накарах чудовището да увие език около шията на търговеца.
Пред изплашените погледи на тълпата Ема, Шарън и аз тръгнахме към изхода, предвождани от търговеца, който извика: „Никой да не стреля!“, доколкото можеше с омотан около шията език.
Заключихме клетката зад нас, с повечето зрители вътре, прекосихме леговището на амбротърговеца и излязохме по обратния път на улицата. Пътем бях изкушен да накарам гладния да повършее из запасите на търговеца и да ги унищожи, но се отказах. Не си заслужаваше риска. Нека се задавят с тази гадост. А и може би беше по-добре да не разливаме амброзията, ако съществуваше дори най-малък шанс един ден да върнем изсмуканите души на чудатите на техните притежатели.
Оставихме търговеца да пълзи на колене, поемайки си мъчително въздух, с увиснала на едното ухо маска. Готвехме се да напуснем окончателно мястото, когато чух тихо скимтене зад мен и си спомних за мечетата.
Погледнах със свито сърце към тях. Бяха изопнали веригите си докрай, сякаш молеха да ги вземем с нас.
— Не можем — поклати глава Шарън, като да бе прочел мислите ми.
Сигурно щях да го послушам, ако не бях уловил погледа на Ема. „Направи го“ — произнесе тя беззвучно.
— Само за минутка — рекох.
В края на краищата ни отне петнайсет минути и трябваше да накарам гладния да изтръгне стълба, на който бяха завързани, а дотогава пред леговището на търговеца вече се бе струпала малка разгневена тълпа. Но си заслужаваше. Без да се колебаят, мечетата тръгнаха след нас, веригите им се влачеха и дрънчаха отзад. Бяха бавни и непохватни и толкова по-странно бе, че моят гладен по своя воля ги взе на ръце и ги понесе.
Скоро стана ясно, че имаме проблем. Бяхме извървели само няколко пресечки, но хората по улицата се извръщаха след гладния. За всички останали, освен за мен, той бе само мътно петно, изцапано с бяла боя, но въпреки това привличаше внимание. И тъй като не желаехме никой да разбере къде отиваме, трябваше да измислим друг начин да се доберем до къщата на Бентам.
