Свърнахме в една странична уличка. В мига, когато спряхме, за да обмислим по-нататъшните си действия, гладният приседна уморено. Изглеждаше толкова немощен, подпрян на земята, с увиснали езици. Мечетата, сякаш почувствали изтощението му, се притиснаха към него със скимтене, а той им отвърна с нещо като почти нежно ръмжене. Не можех да сдържа чувството на привързаност към тези тримата, което постепенно ме изпълваше. По свой начин това бяха три изоставени души.
— Не ми се иска да го кажа, но той е почти сладък — рече Ема.
Шарън изсумтя.
— Може да го облечете с розови дрешки, ако искате. Пак ще си остане машина за убиване.
Известно време обсъждахме различни маршрути към дома на Бентам, без да си изгубим главите по пътя.
— Мога да се опитам да затворя раната на шията му — предложи Ема и показа нажежената си ръка.
— Твърде е рисковано — отвърнах. — Болката може да го извади изпод контрола ми.
— Може би лечителката на Бентам ще успее да му помогне — подхвърли Шарън. — Но трябва да се доберем бързо до къщата.
Първата ми идея бе да минем по покривите. Жалко, че гладният бе останал без сили, инак би могъл да ни пренесе през пролуките между тях. Но в момента не бях сигурен дори дали ще може да върви. Затова предложих да измием бялата боя от чудовището, за да не може никой да го вижда.
— О, не, в никакъв случай, сър — завъртя енергично глава Шарън. — Не вярвам нито за миг на това нещо и предпочитам да го държа под око.
— Спокойно, той е в мои ръце — рекох леко обиден.
— Засега — отбеляза Шарън.
— Съгласна съм с Шарън — обади се Ема. — Справяш се чудесно, но какво ще стане, ако отидеш в друго помещение или заспиш?
— Защо ще ходя в друго помещение?
— За да се облекчиш — посочи Шарън. — Или възнамеряваш да водиш гладния с теб в клозета?
— Хм, май ще трябва да му мисля, като се наложи.
— Боята остава — заяви твърдо Шарън.
— Добре — съгласих се, макар да бях раздразнен. — И какво ще правим?
Една врата се отвори внезапно малко по-нататък по уличката и навън излетя облак от пара. После се показа мъж, бутащ товарна количка, която остави до къщата, преди да се върне обратно.
Изтичах при къщурката. Беше пералня и количката бе пълна с мръсни чаршафи. Вътре имаше достатъчно място за един човек — или за свит гладен.
Признавам си — откраднах количката. Избутах я назад при другите и накарах гладния да се покатери вътре. След това струпахме отгоре мръсното пране, нагласихме и мечетата и поехме по улицата.
Повече никой не ни поглеждаше.
Когато стигнахме къщата, бе почти тъмно. Ним ни отведе припряно в гостната, където Бентам ни чакаше нетърпеливо. Дори не си направи труда да ни поздрави.
— Защо сте довели мечетата? — попита, оглеждайки количката. — Къде е чудовището?
— Вътре — посочих. Вдигнах мечетата и се заех да вадя прането. Бентам надзърташе, но се държеше на разстояние. Чаршафите отгоре бяха бели, но колкото по-навътре се спусках, толкова по-черни ставаха те. Извадих последния и там лежеше чудовището — свито като ембрион. Трудно беше да се повярва, че това жалко създание е предизвиквало такъв ужас у мен.
Бентам най-сетне събра кураж да се доближи.
— Божичко — въздъхна, оглеждайки кървавите чаршафи. — Какво са му сторили?
— Всъщност аз го направих — рекох. — Нямах друг избор.
— Готвеше се да му откъсне главата — поясни Ема.
— Не сте го убили, нали? — попита ме Бентам. — Нямаме полза от него, ако е мъртво.
— Мисля, че е още живо — отвърнах. И тогава чудовището отвори очи и ни погледна. Наистина бе живо, макар и много отпаднало.
— В такъв случай да не губим време — заяви Бентам. — Ще повикам веднага моята лечителка и дано прашецът ѝ помага и на гладни.
Пратиха Ним да доведе лечителката. Докато чакахме, Бентам ни покани в кухнята и ни предложи бисквити и компот. Оказа се, че съм доста изгладнял, може би заради преживяното. Похапвахме уморено, докато Бентам ни разказваше какво е станало след тръгването ни. Беше извършил необходимата подготовка на машината и сега оставало само да включи към нея гладния.
— Сигурен ли сте, че ще се получи? — попита Ема.
— Колкото мога да съм сигурен, без да съм опитвал — отвърна той.
— Ще го боли ли? — попитах малко загрижено. Бях започнал да се привързвам към моето чудовище.
— Разбира се, че не — махна успокояващо с ръка Бентам.
Появи се лечителката и веднага щом я видях, нададох изумен вик. Не защото изглеждаше необичайно — макар че бе точно така, — а тъй като бях абсолютно сигурен, че съм я виждал и преди, но не можех да си спомня нито къде, нито как бих могъл да забравя срещата с толкова необичайно създание.
Единствените видими части от тялото ѝ бяха лявото око и лявата ръка. Останалото бе скрито под слоеве от плат — шалове, забрадка, рокля и широка пола с формата на камбана. Изглежда, нямаше дясна ръка, а за лявата я държеше млад мъж с мургава кожа и големи блестящи очи. Той носеше пъстроцветна копринена риза и широкопола шапка, и се въртеше около нея сякаш е сляпа или неспособна да се оправя сама.
— Аз съм Рейналдо — представи се младият мъж с френски акцент, — а това е Мама Прашец. Аз съм неин говорител.
