Мама Прашец се наведе към Рейналдо и прошепна нещо в ухото му. Младежът ме погледна и каза:
— Тя се надява, че вече се чувствате по-добре.
Едва тогава осъзнах къде съм я виждал — в нещо, което доскоро бях смятал за тежък сън, докато се възстановявах в болничната стая.
— Да, много по-добре — отвърнах с благодарност.
Бентам даде знак да пропуснем размяната на любезности.
— Ще можеш ли да помогнеш на тази твар? — Той отведе Рейналдо и Мама Прашец при количката. — Това е гладен и можем да го виждаме само защото е боядисан.
— Тя може да лекува всичко, което има туптящо сърце — обясни Рейналдо.
— Нека се захваща тогава — подкани Бентам. — Много е важно да спасим живота на това създание.
Мама Прашец се зае да дава нареждания чрез Рейналдо. Каза ни да извадим гладния от количката и да го положим в една продълговата вана, където двамата с Ема промихме раните му с вода, като внимавахме да не отмиваме от бялата боя. След това Мама Прашец го прегледа внимателно, а Рейналдо поиска да покажа местата, където е бил ранен.
— Марион — намеси се Бентам, обръщайки се свойски към Мама Прашец, — не е необходимо да лекуваш всички негови рани. Не ни е нужен във върхова форма, достатъчно е да го запазиш жив. Разбираш ли?
— Да, да — отвърна вместо нея Рейналдо. — Знаем какво правим.
Бентам изсумтя нетърпеливо и им обърна гръб, за да покаже колко е подразнен.
— Сега тя ще направи прашец — обясни Рейналдо. — Отдръпнете се и внимавайте да не го вдишвате. Инак ще заспите на мига.
Отстъпихме назад. Рейналдо постави маска на носа и устата си, сетне размота шала от дясната ръка на Мама Прашец. Чуканчето отдолу бе дълго само няколко сантиметра и свършваше доста над мястото, където трябваше да е лакътят.
Мама Прашец се зае да търка чуканчето с лявата си ръка и от това във въздуха се вдигна ситен бял прах. Сдържайки дъха си, Рейналдо разтвори шепи и засъбира прашеца. Ние гледахме изумени и леко отвратени, а той успя да събере близо една унция. Забелязах, че чуканчето на Мама Прашец се бе смалило с няколко сантиметра.
Рейналдо прехвърля събрания прах в ръката на своята господарка. Тя се наведе над гладния и издуха част от него в лицето му — сега си спомних, че така бе постъпила и с мен. Гладният вдиша и сетне внезапно потрепери. Всички освен Мама Прашец отскочиха назад.
— Лежи мирно — наредих му, но нямаше нужда, защото Рейналдо ни обясни, че това била естествена реакция на тялото. Така преминавало на по-бавни обороти. Докато Мама Прашец разпръскваше още от целебния си прах над раната в шията, Рейналдо ни разказа, че отделяното от нея вещество може да цери рани и да предизвиква сън, в зависимост от това как се използва. Междувременно върху раната на гладния се образува бяла пяна, която започна да сияе. Рейналдо добави, че прашецът, който се отделя от Мама Прашец, е част от нея и затова е в ограничено количество. Всеки път, когато лекува някого, тя се смалява по малко.
— Дано въпросът ми не прозвучи грубо — обърна се към нея Ема, — но защо го правите, след като ви измъчва?
Мама Прашец преустанови за миг работата си, извърна се и се вторачи в Ема. Сетне отговори с най-силния глас, който досега бях чувал от нея — гъгниво ломотене на човек, чийто език е бил изтръгнат.
Рейналдо преведе.
— Правя го — предаде думите ѝ той, — защото така съм била избрана да служа.
— Ами… благодаря ви — смотолеви Ема.
Мама Прашец кимна и се върна към прекъснатата задача.
Възстановяването на гладния нямаше да е мигновено. Той бе потънал в дълбок сън и щеше да се пробуди едва след като бъдат излекувани най-тежките му рани, процес, който вероятно щеше да отнеме цялата нощ. Тъй като гладният трябваше да е буден, когато Бентам го „включи“ в машината си, вторият етап от нашия спасителен план щеше да почака няколко часа. Дотогава повечето от нас не можехме да напускаме кухнята — Рейналдо и Мама Прашец, която трябваше от време на време да поръсва раните на гладния, Ема и аз, тъй като не смеех да оставя гладния сам, макар и заспал дълбоко. Сега аз носех пълната отговорност за чудовището, така както едно полуопитомено животно е под опеката на онзи, който го е довел вкъщи. Ема пък смяташе, че в известен смисъл носи отговорност за мен (както и аз за нея) и че ако заспя, ще трябва да ме събуди, или да ме държи буден с истории за добрите стари дни в къщата на мис Перигрин. Бентам ни навестяваше от време на време, но бързо излизаше, тъй като с Шарън и Ним обикаляха къщата и проверяваха здраво ли са залостени вратите и прозорците. Боеше се, че брат му може да ни нападне с войниците си всеки момент.
Някъде след полунощ двамата с Ема заговорихме за предстоящото в следващите дни. Ако Бентам наистина успее да пусне машината си, това означаваше, че до няколко часа ще се озовем в крепостта на гадините. И ще видим отново приятелите си и мис Перигрин.
— Стига да се промъкнем безшумно и да имаме голям късмет — добави Ема. — И ако…
Тя се поколеба. Седяхме един до друг на дългата дървена скамейка до стената и тя се бе обърнала така, че да виждам лицето ѝ.
— Какво? — попитах.
Тя ме погледна отново със зачервено лице.
