— Ако те са още живи.
— Живи са.
— Не, уморих се да се преструвам. Досега гадините може да са изсмукали душите им за амброзия. Или да са си дали сметка, че имбрините са безполезни и да са решили да ги измъчват, да ги превърнат в назидателен пример за всеки, който си мисли да избяга…
— Спри — прекъснах я. — Не е минало чак толкова време.
— Но когато стигнем там, ще са изтекли поне четирийсет и осем часа. Много страшни неща могат да се случат за четирийсет и осем часа.
— Не е необходимо да си ги представяме сега. Говориш като Хорас, все едно слушам неговите пагубни сценарии. Няма смисъл да се терзаем, докато не разберем какво се е случило.
— Напротив, има — упорстваше тя. — Има много основателна причина да се терзаем. Ако премислим всички възможности и някоя от тях се окаже вярна, няма да сме напълно неподготвени за нея.
— Не мисля, че някога ще бъда подготвен за тези неща.
Тя хвана главата си с ръце и мъчително въздъхна. Имаше твърде много неща, за които да мислим.
Исках да ѝ кажа, че я обичам. Бях сигурен, че ще помогне в момент като този, когато се бяхме изправили пред проблеми и пречки, за които не знаехме дали ще ни стигнат силите, ала не посмях — твърде малко пъти си бяхме казвали тези думи и не можех да намеря сили да го направя пред двама непознати.
Колкото повече мислех за обичта си към Ема, толкова повече ме преизпълваше слабост и тревога, най-вече заради несигурното ни бъдеще. Имах нужда да си представя едно бъдеще, в което Ема е с мен, ала нямаше как да знаем какво ще стане с живота ни дори след утрешния ден. Цялата тази несигурност беше ужасно изтощителна. По природа съм предпазлив човек и обичам да планирам нещата предварително, да знам какво ни чака зад следващия ъгъл и зад по-следващия — а цялата тази история, от момента, когато се озовах в къщата на мис Перигрин, до днешния ден, бе едно твърде дълго пропадане в пусто пространство. За да оцелея, трябваше да се превърна в нов човек, някой гъвкав, уверен и храбър. Такъв, с какъвто дядо ми би се гордял. Но промяната нямаше да е абсолютна. Този нов Джейкъб щеше да е построен върху стария, а аз все още бях измъчван от съмнения и страхове — доста често при това, — които ме караха да съжалявам за попадането си в къщата на мис Перигрин и да си мечтая светът да спре да се върти толкова отчаяно, за да успея поне за малко да се вкопча за нещо солидно. Със свито сърце си задавах въпроса кой Джейкъб обича Ема. Дали новия, готов на всичко, или стария, който търси кътче покой?
Реших, че моментът не е подходящ за подобни размишления — типично поведение за стария Джейкъб — и вместо това се съсредоточих върху непосредствените задачи: гладния и какво ще се случи, когато се събуди. Изглежда, ще трябва да се откажа от него, осъзнах аз.
— Жалко, че не можем да го вземем с нас — промърморих. — Щеше да ни е много по-лесно, ако се наложи да си проправяме път със сила. Но предполагам, че ще трябва да остане тук, за да може да работи машината.
— Вече говориш за него като за приятел — повдигна вежди тя.
— Не се привързвай прекалено. Помни, ако дадеш на това чудовище и най-малката възможност, ще те изяде жив.
— Зная, зная — въздъхнах.
— И може би няма да е толкова лесно да си проправим път със сила. Сигурна съм, че гадините знаят как да се справят с гладни. В края на краищата те самите са били такива.
— Каква невероятна дарба имате — обади се Рейналдо, който ни заговаряше за първи път от близо час. Беше се откъснал за малко от оздравителния процес на гладния и бе обиколил наоколо в търсене на храна, и сега двамата с Мама Прашец седяха на една масичка и си късаха от голяма чепка тъмносиньо грозде.
— Но и много странна — отвърнах. — В един идеален свят не би трябвало да има гладни. А ако ги няма, специалното ми зрение няма да може да ги вижда, нито пък някой ще разбира езика, който говоря. Няма дори да знаете, че притежавам такова уникално умение.
— В такъв случай е хубаво, че си тук сега — обади се Ема.
— Да, но… не ти ли се струва, че това не е съвсем случайно? Бих могъл да се родя по всяко време. Дядо ми също. Гладните съществуват едва от стотина години, но ето че малко след това се появи първо дядо ми, сетне и аз. Защо?
— Предполагам, че така е трябвало да стане — рече замислено Ема. — Или може би винаги е имало хора с подобни способности, но никой не го е знаел. Може би много хора изживяват отреденото им време, без да разберат, че са чудати.
Мама Прашец се наведе към Рейналдо и му прошепна нещо.
— Тя каза, че нито едно от двете предположения не е вярно — преведе Рейналдо. — Истинската ти дарба вероятно не е да командваш гладни, това е само най-очевидното ѝ приложение.
— Какво искаш да кажеш? — учудих се. — Какво друго може да е?
Мама Прашец зашепна отново.
— По-просто е от това — обясни Рейналдо. — Също както някой даровит цигулар не е роден със способността да свири само на цигулка, а има музикални наклонности, така и ти не си роден да командваш гладни. Нито ти — той погледна Ема — да създаваш огън.
Ема се намръщи.
