— Скоро ще навърша сто. Мисля, че достатъчно добре познавам чудатата си дарба — и със сигурност не мога да работя с вода, въздух или земя. Повярвай ми, опитвала съм.
— Това не значи, че не можеш — възрази Рейналдо. — Ние опознаваме някои наши дарби рано в живота и започваме да ги прилагаме, без да обръщаме внимание на други възможности. Не че нищо друго не е възможно, а просто другото не е било развивано.
— Интересна теория — подхвърлих.
— Въпросът е, че талантът ти в никакъв случай не е случаен. Дарбата ти се е развила в тази посока, защото е имало нужда от това.
— Ако това е така, защо всички не можем да контролираме гладните? — попита Ема. — Всеки чудат би трябвало да може да се възползва от дарбата, която притежава Джейкъб.
— Защото само неговият основен талант е можел да се развие в тази посока. Във времената преди гладните дарбите на чудати със сродни на неговите способности вероятно са поемали в друга посока. Говори се, че Библиотеката на душите се обслужвала от хора, които можели да четат душите на чудати сякаш са книги. Ако тези библиотекари бяха живи днес, навярно щяха да са като него.
— Защо го казваш? — попитах. — Има ли нещо общо между това да виждаш гладни и да можеш да четеш души?
Рейналдо размени няколко думи с Мама Прашец.
— Ти, изглежда, умееш да четеш сърца — върна се той към разговора. — В края на краищата видя доброто у Бентам. И реши да му простиш.
— Да му простя? — възкликнах учудено. — Какво да му прощавам?
Мама Прашец усети, че е казала твърде много, но бе късно да се връща назад. Тя зашепна на Рейналдо.
— За това, което е направил на дядо ти.
Погледнах Ема, но и тя имаше объркан вид като мен.
— И какво е направил на дядо ми?
— Аз ще им кажа — произнесе един глас от вратата и Бентам се приближи, накуцвайки. — Това е моят позор и аз трябва да го призная.
Той подмина ваната, дръпна един стол от масата и седна, след като го завъртя към нас.
— По време на войната дядо ти бе ценен високо за специалните му умения с гладните. Аз и още неколцина технолози имахме тайна програма — мислехме, че ще можем да копираме способността му и да я възпроизведем при други чудати. Да ги ваксинираме срещу гладни. Ако всички можехме да ги виждаме и усещаме, те повече нямаше да са заплаха и щяхме да спечелим войната срещу тях. Дядо ти направи много благородни жертви, но никоя от тях не бе толкова голяма, колкото тази, когато се съгласи да участва.
Ема го слушаше с напрегнато изражение. Бях сигурен, че досега не бе чувала тази история.
— Взехме много малко — продължи Бентам. — Съвсем мъничко от втората му душа. Смятахме, че не е незаменима и може да бъде възстановена, също както става с кръвта.
— Взели сте душата му — изпревари го Ема с разтреперан глас.
Бентам вдигна два пръста и ги раздалечи на сантиметър.
— Толкова малко. Разделихме взетото и го приложихме на няколко опитни лица. Макар че получихме желания ефект, той не просъществува дълго, а повторните апликации доведоха до лишаване на субектите от основните им дарби. Изпитанията се оказаха провал.
— А какво стана с Ейб? — попита Ема. В гласа ѝ долових стаена ненавист, като у някой, чиито любими същества са пострадали.
— Какво му направихте?
— Той изгуби сили, а способностите му намаляха — рече Бентам. — Преди процедурата много наподобяваше на младия Джейкъб. Дарбата му да управлява гладни беше решаващ фактор за войната ни срещу гадините. Но след процедурата второто му зрение започна да се замъглява. Казаха ми, че малко след това напуснал чудатия свят. Опасявал се, че ще се превърне в заплаха за своите събратя вместо да им бъде от помощ. Усещал, че вече не може повече да ги защитава.
Погледнах Ема. Тя бе вперила поглед в пода и лицето ѝ оставаше неразгадаемо.
— Няма нищо нечувано в един провален експеримент — продължи Бентам. — Това е двигателната сила на научния прогрес. Но случилото се с дядо ти бе един от най-тежките удари в живота ми.
— Значи затова си е тръгнал — произнесе с глух глас Ема. — Затова е отишъл в Америка. — Тя се обърна към мен. Не изглеждаше разгневена, по-скоро на лицето ѝ се четеше облекчение.
— Срамувал се е. Написа ми го в едно от писмата, но аз не можах да разбера от какво. Защо се чувства засрамен, защо смята, че вече не е чудат.
— Дарбата му е била отнета — кимнах аз. Сега вече имах отговор на другия въпрос: как един гладен е успял да надвие дядо ми в собствения му заден двор. Просто защитните му сили срещу гладни са били почти изчезнали, при това от доста време.
— Не е нещо, заради което трябва да съжаляваш — обади се Шарън, застанал на прага със скръстени ръце. — Сам човек не може да спечели тази война. Ако трябва да се съжалява, то е за това, което са сторили гадините с проучванията ти. Ти си създал предвестника на амброзията.
