— Опитах се да си платя дълга — обясни Бентам. — Не ви ли помогнах? А на вас? — той погледна към Шарън, сетне към Мама Прашец. Изглежда и тя, подобно на Шарън, е била пристрастена към амброзията. — Дълги години исках да се извиня — отново се обърна към мен. — Да му се издължа за преживяното. Затова го търсех така упорито през цялото време. Надявах се да дойде при мен, за да потърся начин да възстановя таланта му.
Ема се разсмя горчиво.
— След това, което сте му сторили, очаквахте да се върне за още?
— Не мислех, че е възможно, но се надявах. За щастие, изкуплението се появява под много форми. В този случай в образа на неговия внук.
— Не съм тук, за да ви изкупвам грешките — рекох.
— Въпреки това аз съм на ваше разположение. Ако ви е нужно нещо, само го поискайте.
— Помогнете ни да си върнем приятелите и да освободим сестра ви — нищо повече не желаем.
— С радост — заяви той, видимо облекчен, че не съм поискал нещо друго, нито съм станал, за да му кресна в лицето. Все още бих могъл — главата ми се въртеше и не бях решил как точно да реагирам. — Така — продължи Бентам. — Да видим какво ще правим от тук нататък…
— Може ли да останем за малко насаме? — помоли Ема. — Двамата с Джейкъб?
Излязохме в коридора, но не се отдалечихме — заради гладния.
— Нека съставим един кратък списък на ужасните неща, за които този човек е отговорен — предложи Ема.
— Добре — кимнах. — Първо: създал е гладните. Без да го иска, разбира се.
— Но го е направил. Създал е и амброзията и е отнел силата на Ейб, поне голяма част от нея.
„Също без да го иска“ — едва не произнесох. Но сега намеренията на Бентам нямаха значение. Знаех накъде бие Ема — след всичко това как да посмеем да оставим съдбата си и съдбата на нашите приятели в ръцете му. Или да споделим с него плановете си. Може да беше добронамерен, но в миналото му се бяха случвали огромни провали.
— Можем ли да му имаме доверие? — попита Ема.
— Имаме ли избор?
— Не това те попитах.
Помислих за миг.
— Мисля, че можем — заявих. — Моля се само да му се е изчерпал лошият късмет.
— Идвайте бързо! Събужда се!
Виковете долетяха откъм кухнята. Двамата с Ема нахлухме през вратата и открихме, че всички са се свили в ъгъла, изплашени от замаяния гладен, който се опитваше да се изправи, ала засега бе успял само да спусне крака от ваната. Единствен аз можех да видя отворената му паст и увисналите безпомощно на пода езици.
— Затвори уста — наредих му на гладнишки. Със звук като при всмукване на спагети той прибра езиците в устата.
— Седни.
Гладният не успя да се справи много добре с тази команда, та се наложи да го уловя за раменете и да му помогна. Възстановяваше се със забележителна бързина и сигурно след още няколко минути щеше да намери достатъчно сили да се изправи на крака. От грозната рана на гърлото бе останала само тънка бяла линия, почти като белезите, които доскоро носех на лицето си. Бентам бе не само изненадан, но и малко раздразнен, че Мама Прашец се бе справила толкова добре.
— Какво да сторя, като прашецът ми е толкова силен? — оправда се тя.
Изтощени, тя и Рейналдо отидоха да си легнат. Ние с Ема също бяхме на ръба на силите си, но неочакваният прогрес пробуждаше у нас надеждата.
Бентам ни изгледа с блестящи от възбуда очи.
— Приятели, настъпи моментът на истината. Да видим дали старото момиче ще може да заработи отново.
Говореше за машината си, та нямаше нужда да питаме.
— Да не губим повече време — кимна Ема.
Бентам повика мечката си, а аз накарах гладния да стане. ПТ се появи на вратата, вдигна господаря си на ръце и те ни поведоха из къщата. Представям си каква странна гледка щяхме да сме за всеки страничен наблюдател — безупречно издокаран джентълмен в прегръдките на мечка, Шарън с огромното си черно наметало, Ема, която прикриваше измъчващите я прозявки с димяща ръка, и моя милост, шепнещ гърлесто на полятия с бяла боя гладен, който дори напълно възстановен, пристъпваше сякаш костите му не са на мястото си.
Минахме по коридора, спуснахме се по стълбището и се озовахме в недрата на къщата — в помещение, натъпкано с подрънкващи машини, всяка една по-малка от предишната, докато накрая не стигнахме врата, през която ПТ не можеше да мине. Тук спряхме и мечката остави господаря си на пода.
— Тук е — обяви Бентам като горд баща. — Сърцето на моя Панпримтикон.
С тържествен жест той отвори вратата. ПТ остана да чака отвън, а ние го последвахме.
В малката стая доминираше страховита машина, направена от желязо и стомана. Чарковете ѝ се простираха от стена до стена, стройни редици от зъбчати колела, бутала и клапани, лъщящи от масло. Приличаше на машина, способна да възпроизвежда неземни звуци, но засега тънеше в мълчание и стоеше неподвижно. Мъж с омазнени дрехи стоеше между две големи зъбчати колела и натъкмяваше нещо.
— Това е помощникът ми Ким — представи го Бентам.
Познах го — беше човекът, който ни преследваше в Сибирската стая.
— Аз съм Джейкъб — рекох. — Вчера ви изненадахме в снега.
— Какво правехте там? — полюбопитства Ема.
— Мъчех се да не замръзна до смърт — смотолеви навъсено мъжът и продължи работата си.
