— Ким ми помага в търсенето на път до Панпримтикона на моя брат — обясни Бентам. — Ако в Сибирската стая съществува подобна врата, тя ще е на дъното на някоя дълбока цепнатина. Сигурен съм, че ще се зарадва, ако вашият гладен ни помогне да установим връзка през някоя от другите стаи, където вероятно вратите ще са на по-достъпно място.
Ким изсумтя със скептично изражение, докато ни оглеждаше от горе до долу. Зачудих се колко ли години се бори с измръзванията и тършува из цепнатините.
Бентам незабавно се зае за работа. Той издаде кратки заповеди на своя асистент, който нагласи няколко циферблата и изтегли една дълга ръчка. Машината започна да фучи и потраква, колелата се завъртяха на един оборот.
— Доведете съществото — нареди тихо Бентам.
Гладният чакаше отвън и аз го повиках. Той пристъпи прага и издаде тихо гневно ръмжене, сякаш знаеше, че предстои да се случи нещо неприятно.
Като го видя, асистентът изпусна гаечния ключ, но бързо се наведе и го вдигна.
— Тук е акумулаторното помещение — посочи ни Бентам една голяма ниша в ъгъла. — Трябва да вкарате съществото вътре, където ще бъде обездвижено.
Нишата наподобяваше телефонна будка без прозорци и с дебели железни стени. От горната страна излизаше сноп тръби, които се разпростираха върху покрива. Бентам улови масивната дръжка и я дръпна към себе си с видимо усилие. Надзърнах вътре. Стените бяха гладки и сиви, надупчени с малки отвори като вътрешността на пещ. На задната стена имаше яки кожени каиши.
— Ще му причини ли болка? — попитах.
Бях изненадан от въпроса си, Бентам също.
— Има ли значение? — повдигна вежди той.
— Предпочитам да не страда. Ако имаме избор.
— Нямаме — заяви лаконично Бентам. — Но то няма да почувства никаква болка. Нишата се изпълва с приспивателен и обезболяващ газ, преди да се случи каквото и да било.
Той се усмихна и ме потупа по рамото.
— Успокойте се. Вашият гладен ще напусне помещението горе-долу в състоянието, в което влиза. А сега, бъдете така добър да се дръпнете встрани.
Не бях сигурен дали трябва да му вярвам, нито знаех защо това има такова значение за мен. Гладните ни бяха причинили неизброими злини и би трябвало да се радвам, ако поне малко им го върнем. Но не беше така. Не исках да убия гладния, също както не бих искал да погубя непознато животно. Докато бях упражнявал контрола си над него, ние се бяхме сближили достатъчно, за да усетя, че в тялото му има нещо повече от празнота. Там мъждукаше една бледа искра, малък зародиш на душа на дъното на дълбок кладенец. Той не беше само пуста обвивка.
— Ела — наредих му и гладният, който досега пристъпваше неуверено в ъгъла, заобиколи Бентам и спря пред будката.
— Вътре.
Усетих, че се колебае. Сега вече беше почти излекуван и достатъчно силен, и аз знаех какво може да стори, ако дори за миг му изпусна юздите. Но аз бях по-силният и в битката между моята и неговата воля той бе обречен. Гладният се бе поколебал — осъзнах аз, — защото се колебаех и аз.
— Съжалявам — рекох му.
Гладният не помръдваше, явно думата не му говореше нищо. Но имах нужда да я кажа.
— Вътре — наредих отново и този път гладният ме послуша и пристъпи в камерата. Тъй като никой друг не смееше да го докосва, Бентам ми каза какво трябва да правя. Следвайки инструкциите му, аз притиснах гладния към задната стена и го стегнах здраво с ремъците. Очевидно бяха пригодени да задържат човешко същество, а това събуди у мен въпроси, ала сега не бе моментът да ги задавам. Това, което имаше значение, бе да продължаваме с нашия план.
Излязох навън, задъхан и смутен от времето, прекарано с гладния в тясното помещение.
— Затворете вратата — продължи Бентам.
Когато се поколебах, асистентът пристъпи, за да го стори, но аз го спрях.
— Гладният е мой — рекох. — Аз ще я затворя.
Запънах крака и сграбчих дръжката. Опитах се да не го правя, ала въпреки това погледнах гладния в лицето. Големите му черни очи бяха разширени и изплашени, а тялото му изглеждаше дребно и сбръчкано. Все още беше и винаги щеше да си остане отвратително създание, но имаше толкова жалък вид, че се почувствах ужасно, сякаш се готвех да приспя куче, което не разбира за какво го наказват.
„Всички гладни трябва да умрат“ — припомних си. Знаех, че съм прав, но от това не се почувствах по-добре.
Дръпнах вратата и тя се затвори със свистене. Асистентът на Бентам прекара масивен катинар през дръжките, върна се при пулта за управление и отново завъртя няколко ръчки.
— Постъпи правилно — прошепна ми Ема.
Колелата се завъртяха, буталата започнаха да изпомпват, машината заработи с ритъм, от който се разтресе цялата стая. Бентам плесна с ръце и се ухили, щастлив като ученик. Изведнъж от вътрешността на будката долетя писък, какъвто досега не бях чувал.
— Нали казахте, че няма да го нараните! — креснах на Бентам.
Той се извърна и се сопна на своя помощник:
— Газът! Забрави за упойващия газ!
Помощникът побърза да изтегли още една ръчка. Чу се силно свистене на сгъстен газ и изпод процепа на вратата се показа малко бяло облаче. Писъците на гладния постепенно утихнаха.
