— Ето така — кимна Бентам. — Сега не чувства нищо.
Междувременно оживяваха и други части на машината. Чух шуртене на течност през тръбите над нас. Няколко малки клапана до покрива засвириха като звънци. От вътрешността на машината покапа черна течност. Не беше масло, а нещо по-тъмно и с по-неприятна миризма — течността, която гладният секретира почти непрестанно, стича се от очите и зъбите му. Неговата кръв.
Повече не можех да издържам и излязох навън. Ема ме последва.
— Добре ли си?
Не очаквах да разбере реакцията ми. Аз самият не разбирах какво ми има.
— Ще се оправя — рекох. — Постъпваме правилно.
— Просто няма друг начин — кимна тя. — Толкова сме близо.
Бентам се подаде от стаята.
— ПТ, на горния етаж! — извика и се хвърли в разтворените обятия на мечката.
— Заработи ли вече? — попита Ема.
— Сега ще разберем — отвърна Бентам.
Тъй като гладният бе упоен, завързан и затворен в желязната камера, нямаше смисъл да се навъртам край него, но въпреки това доближих будката.
— Заспивай — наредих му. — Спи и не се събуждай, докато не приключи това.
Последвах другите навън, после се изкатерихме по стълбата. Озовахме се в дългия застлан с килим коридор, където се намираха множеството екзотични стаи. Стените бръмчаха от протичащата по тях енергия, цялата къща сякаш беше оживяла.
ПТ положи Бентам на пода.
— Моментът на истината! — провикна се той, пристъпи към близката врата и я отвори.
В стаята повя влажен вятър.
Доближих вратата, за да погледна вътре. От това, което видях, целият настръхнах. Също като Сибирската стая, това бе портал към друго място и време. Мебелите в семпло обзаведената стая — легло, гардероб, малка масичка — бяха засипани с пясък. Задната стена липсваше. Отвъд нея се виждаше скрит под палми извит бряг.
— Представям ви Раротонга, 1752! — обяви гордо Бентам. — Здравей, Сами! Отдавна не сме се виждали!
Недалеч от нас клечеше дребен мъж, който чистеше риба. Погледна ни с лека изненада, после вдигна рибата и я размаха към нас.
— Отдавна — съгласи се.
— Значи всичко е наред, нали? — попита Ема. — Това ли искахте?
— Което исках, за което мечтаех… — Бентам се засмя и изтича да отвори втора врата. Вътре се побираше обрасъл с дървета каньон, над който бе провесен тесен дървен мост.
— Британска Колумбия, 1929! — обяви той. После се завъртя радостно и отвори трета врата. Зад нея имаше масивни каменни колони и прашни останки на древен град.
— Палимра! — извика Бентам и плесна с ръка по стената. — Урааааа! Проклетото нещо работи!
Бентам едва съумяваше да се сдържа.
— Моят любим Панпримтикон! — провикваше се той и размахваше ръце. — Колко само ми липсваше!
Вълнението му бе заразно. Удивително нещо бе тази негова машина — вселена, която се побираше само в един коридор. Докато плъзгах поглед нататък, виждах белези и от други пробуждащи се светове — иззад една от вратите долиташе вой на буря, под друга вятър навяваше ситни песъчинки. Във всеки друг момент и при други обстоятелства бих изтичал при тях, за да ги отворя. Но точно сега имаше само една врата, която ме интересуваше.
— Коя води вътре в крепостта на гадините? — попитах.
— Да, да, време е за работа — закима поуспокоилият се Бентам. — Извинете ме, че се поувлякох. Вложих живота си в тази машина и така се радвам да я видя как работи отново.
Той се подпря на стената, сякаш внезапно изгубил сили.
— Няма да е трудно да ви вкараме в крепостта. Зад тези врати има поне десетина пресечни точки. Въпросът е какво ще направите, когато се озовете там?
— Зависи — отвърна Ема. — Какво ще заварим, когато се озовем там?
— От доста време не съм бил в крепостта — призна Бентам — и познанията ми са остарели. Панпримтиконът на брат ми не функционира като моя — той е подреден вертикално, във висока кула. Затворниците се държат на друго място. В отделни килии, строго охранявани.
— Охраната ще е най-големият ни проблем — изтъкнах.
— Аз бих могъл да ви помогна за тях — предложи Шарън.
— С нас ли идваш? — зарадва се Ема.
— В никакъв случай! — завъртя глава Шарън. — Но бих искал да участвам по някакъв начин — с минимален риск за мен, естествено. Ще вдигна шумотевица пред стените, която да привлече вниманието на пазачите. Така ще ви е по-лесно да се промъкнете незабелязано.
— Какво смяташ да правиш? — полюбопитствах.
— Нещо, което гадините никак не обичат. Ще накарам онези ленивци от Димящата улица да изстрелят към стените запалени миризливи неща, докато принудим цялата охрана да ни погне.
— И защо те ще искат да ти помагат? — учуди се Ема.
— Защото там, откъдето идва това, има много повече — намигна ни той, бръкна под наметалото си и извади стъкленицата с амброзия, която бе взел от Ема. — Обещая ли им достатъчно, ще направят почти всичко.
— Прибери я! — сопна се Бентам. — Знаеш, че не позволявам внасянето на подобни неща в къщата ми.
Шарън се извини и мушна стъкленицата под наметалото.
Бентам погледна часовника си.
— Сега е точно четири и трийсет сутринта. Шарън, предполагам, че твоите хора сега спят мирно. Ще можеш ли да ги събудиш и събереш за шест?
— Абсолютно — отвърна Шарън.
— Тръгвай тогава.
