— Радвам се, че мога да бъда полезен. — Шарън се завъртя рязко и забърза обратно по коридора.
— Имате час и половина за подготовка — уведоми ни Бентам, макар че не ставаше ясно за каква точно подготовка. — Всичко, което пожелаете, е на ваше разположение.
— Мисли — подкани ме Ема. — Какво може да ни потрябва вътре?
— Имате ли оръжия? — попитах.
Бентам поклати глава.
— ПТ е единствената закрила, с която разполагам.
— Експлозиви? — погледна го с надежда Ема.
— Боя се, че не.
— Сигурно не ви се намират и Армагедонски пилета? — попитах, полу на шега.
— Само препарирани, във витрината.
Представих си как хвърлям препарирано пиле по въоръжена с пушка гадина и не знаех дали да се засмея, или да заплача.
— Простете объркването ми — каза ми Бентам. — Но защо са ви оръжия и експлозиви, когато можете да контролирате гладни? В крепостта има много. Опитомете си някой от тях и го използвайте.
— Не е толкова лесно — отвърнах, уморен от обяснения. — Нужно е доста време да се контролира дори един…
„Дядо ми щеше да се справи — щеше ми се да кажа. — Преди да го пречупите.“
— Е, това си е ваша работа — сви рамене Бентам, усетил, че навлиза в опасна територия. — Каквото и да планирате, имбрините са най-горе сред приоритетите. Доведете първо тях — колкото се може повече, като започнете със сестра ми. Те са най-желаните от врага, най-голямата награда и са в най-непосредствена опасност.
— Съгласна съм с това — кимна Ема. — Първо имбрините, после нашите приятели.
— А след това какво? — попитах. — Когато забележат, че изтегляме чудатите, нали ще тръгнат след нас? Къде ще идем после?
Беше като да обереш банка — прибирането на парите бе само половината работа. Другата част бе да се измъкнеш с тях.
— Ами където пожелаете — Бентам махна към коридора. — Изберете която искате врата, която желаете примка. Само в този коридор имате осемдесет и седем потенциални маршрута за бягство.
— Той е прав — погледна ме Ема. — Там те никога няма да ни открият.
— Сигурен съм, че ще намерят начин — навъсих се аз. — Това само ще ги забави.
Бентам вдигна пръст да ме спре.
— Тъкмо затова ще им заложа капан. Ще се постарая да изглежда, че сме се скрили в Сибирската стая. ПТ има голямо семейство там и мечките ще дебнат зад вратата, настръхнали и гладни.
— А ако мечките не успеят да се справят с тях? — попита Ема.
— Тогава, предполагам, ще дойде нашият ред да го сторим — отвърна Бентам.
— Пък каквото има да става, да става — добави Ема с насмешлива усмивка, осъзнавайки колко не на място е подобно безгрижие. От приказките на Бентам излизаше, че цялата тази операция е като разходка до магазина — влизаме, спасяваме всички, скриваме се, довършваме лошите и каквото ще има да става, да става. Което, разбира се, беше налудничаво.
— Нали си давате сметка, че ние сме само двама — рекох. — Две деца.
— Да, именно — кимна с мъдър вид Бентам. — Това е във ваша полза. Ако гадините очакват някаква съпротива, тя ще е под формата на армия пред вратите, не две деца в тила им.
Оптимизмът му започваше да ме изморява. Може би, помислих си, наистина имаме шанс.
— Ей, вие там!
Обърнахме се и видяхме Ним да тича задъхан по коридора към нас.
— Птичка за мистър Джейкъб! — провикна се той. — Птичка вестоносец… за мистър Джейкъб… току-що долетя… чака долу!
Когато ни застигна, той спря, преви се и започна да кашля.
— Кой пък ще ми праща писмо? — зачудих се. — Кой би могъл да знае, че съм тук?
— Най-добре да разберем — предложи Бентам. — Ним, води ни.
Ним се наведе още и се катурна на пода.
— О, боже — въздъхна Бентам. — Ним, ще трябва да ти вземем треньор по фитнес. ПТ, вдигни клетия човек на ръце!
Вестоносецът ни чакаше на долния етаж. Беше голям зелен папагал. Преди няколко минути бе влетял в къщата през един разтворен прозорец, грачейки името ми, и малко след това Ним го бе уловил и прибрал в клетка.
Все още повтаряше моето име.
— Джей-къъб! Джей-къъб!
Гласът му стържеше като ръждиви панти.
— Не желае да говори с никого, освен с теб — обясни Ним. — Ето го, глупава птицо! Предай му съобщението!
— Здравей, Джейкъб — произнесе папагалът. — Говори мис Перигрин.
— Какво! — ококорих се. — Тя сега папагал ли е?
— Не — рече Ема. — Съобщението е от мис Перигрин. Давай, папагалчо, какво казва тя?
— Жива съм и се намирам в кулата на брат ми — произнесе папагалът със зловещо подобие на човешки глас. — Другите също са тук: Милърд, Олив, Хорас, Брънтли, Инок и останалите.
Двамата с Ема се спогледахме. Брънтли?
Папагалът продължи като телефонен секретар:
— Кучето на мис Рен ми каза къде мога да ви открия — теб и мис Блум. Искам да ви разубедя да не предприемате каквито и да било опити за спасяване. Тук не сме в опасност и няма смисъл да рискувате живота си с глупави фокуси. Вместо това брат ми има следното предложение: предайте се на неговите пазачи на моста на Димяща улица и няма да ви стори нищо лошо. Съветвам ви да се съгласите. Това е единствената ни възможност. Ще се съберем отново и под грижите и закрилата на брат ми ще станем част от новия чудат свят.
Папагалът подсвирна, показвайки, че това е краят на съобщението.
Ема клатеше глава.
