Върнахме се на горния етаж, в коридора с примките. За миг, когато осъзнах къде се намирам — на малка площадка между осемдесет и седем свята и безкрайните връзки между тях, разклонени като неврони, — ми се зави свят. Готвехме се да влезем през една от тези врати и вероятно никога да не се върнем. Усещах, че старият и новият Джейкъб се борят с това, заливаха ме последователни вълни на ужас и възбуда.
Бентам говореше и пристъпваше чевръсто, като се подпираше на бастунчето. Обясняваше ни коя врата да използваме и къде да намираме врати във вратите, за да се прехвърлим в примката на Каул, и как да се измъкнем от нея в Панпримтиконовата машина в крепостта на брат му. Всичко това бе много сложно, но Бентам ни успокои, че пътят е кратък и белязан със знаци. За да се подсигури, че няма да се изгубим, обеща да ни даде своя помощник. Вече го беше повикал и мъжът стоеше мрачно до нас, изчаквайки мълчаливо да се сбогуваме.
Бентам ни подаде ръка.
— Довиждане, успех и ви благодаря — рече.
— Още е рано за благодарности — предупреди го Ема.
Помощникът отвори една от вратите и остана да ни чака три нея.
— Доведете сестра ми — заръча ни Бентам. — И когато намерите онези, които я държат… — Той вдигна ръка и стисна толкова силно юмрук, че ръкавицата изпука по шевовете. — Не се съобразявайте с чувствата им.
— Няма — обещах.
И ние прекрачихме прага.
Последвахме помощника на Бентам в стаята, минахме покрай старинните мебели и през липсващата четвърта стена и се озовахме в гъста вечнозелена гора. Беше пладне, в края на зимата или началото на пролетта, въздухът бе мразовит и миришеше на изгоряло дърво. Поехме по добре отъпкана пътека и единственият звук, освен шума от стъпките ни, бе песента на птиците и ниският, но усилващ се рев на падаща вода. Помощникът на Бентам не беше особено разговорлив, но ние нямахме нищо против, тъй като напрежението потискаше всякакво желание за празни приказки.
Прекосихме гората и се озовахме на черен път, който се виеше край планински склон. Пред нас се разгъна негостоприемен пейзаж със сиви скали и петна от сняг. В далечината черна линия бележеше началото на борова гора. Продължихме тичешком, но с умерена крачка, за да си запазим силите. След няколко минути заобиколихме склона и се озовахме пред бучащ водопад.
Тук видяхме и един от знаците, които Бентам ни бе обещал. „НАТАТЪК“ — пишеше върху него, ясно като ден.
— Къде се намираме? — попита Ема.
— В Аржентина — отвърна помощникът.
Следвайки знака, поехме по пътека, която постепенно обрасна с храсти и дръвчета. Запровирахме се през сгъстяващата се растителност, докато тътнежът на водопада бързо утихваше. Пътеката завърши при малко поточе. Поехме покрай брега му в продължение на няколкостотин крачки и там потокът навлезе в сводест отвор в склона, скрит от папрати и мъх. Асистентът коленичи на брега, разтвори завесата от листа — и застина.
— Какво има? — прошепнах.
Той извади пистолет от колана си и стреля три пъти в отвора. Чухме смразяващ кръвта вик, после през отвора се изтърколи някакво животно и тупна в потока.
— Какво беше това? — попитах отново, загледан в животното. Виждах само козина и нокти.
— Не знам — отвърна помощникът. — Но ви дебнеше вътре. Не бях виждал подобно същество — издуто туловище, остри и дълги зъби, огромни изпъкнали очи и дори те бяха покрити с козина. Зачудих се дали Каул го е оставил тук — което означаваше, че е разгадал плана на брат си и е заложил капани на всички тайни пътеки, водещи към неговия Панпримтикон.
Потокът отнесе трупа надолу.
— Бентам каза, че нямал оръжия — подхвърли Ема, загледана в помощника.
— Няма — потвърди той. — Пистолетът е мой.
Ема го изгледа втренчено.
— Ще може ли да ни го заемете?
— Не. — Мъжът прибра оръжието и посочи пещерата. — Минете оттук. Продължете обратно до мястото, откъдето дойдохме. И там ще намерите гадините.
— А вие къде ще бъдете?
Той седна на снега.
— Тук.
Погледнах Ема, тя погледна към мен — и двамата се опитвахме да прикрием колко безпомощни се чувстваме. Мъчехме се да вдигнем стоманени щитове около сърцата си. За онова, което ни предстоеше да видим. Да направим. Или да направят с нас.
Спуснах се в потока и помогнах на Ема да ме последва. Водата бе смразяващо студена. Наведох се, надзърнах в пещерата и видях светлина в далечния край. Поредната смяна — от мрак към светлина, псевдораждане.
Поне засега вътре нямаше повече зъбести твари и аз зашляпах във водата. Нивото на потока бързо се покачваше и скоро стигна до кръста ми. Чух Ема да пъшка зад мен, протегнах се и се хванах за една издатина на стената.
Да се потопиш в студена и бързотечаща вода е като да те пронижат едновременно хиляди игли. Ала болката има подтикващ ефект и аз задращих с крака по дъното, бързайки през каменния тунел, през хлъзгавите остри скали и надвисналите сталактити, като на моменти се давех във вода, достигаща до брадичката ми. Но съвсем скоро излязох навън и се обърнах да помогна на Ема.
