Изскочихме от леденостудения поток и се озърнахме. Мястото бе досущ като онова от другата страна, само дето помощникът отсъстваше, липсваха и гилзите върху снега и нашите стъпки. Сякаш бяхме прекрачили през огледало в отражение на нашия свят, без няколко дребни подробности.
— Посинял си — рече угрижено Ема, дръпна ме да се покатеря на брега и ме притисна. Усетих как ме облива топлината ѝ, как се възвръща усетът във вкочанените ми крайници.
Тръгнахме, връщайки се по пътя, по който бяхме дошли, и следвахме всеки завой и извивка. Проправихме си път през шубраците, подминахме водопада — всичко си беше същото, като се изключи табелката, която Бентам беше поставил. Тук я нямаше. Тази примка не беше негова.
Отново стигнахме малката горичка. Притичвайки между дърветата и използвайки ги за прикритие, излязохме на мястото, където пътят свършваше, за да премине в под на стая, чийто вход бе скрит зад гъсто засадени борчета. Но тази стая бе различна от познатата ни при Бентам. Тя бе аскетично обзаведена — нямаше мебели, нито украсени тапети, а подът и стените бяха от гол бетон. Прекрачихме вътре и се заозъртахме в сумрака за врата, плъзгайки длани по неравната повърхност, докато аз напипах извивката на малка, вдлъбната дръжка.
Опряхме уши на вратата, ослушвайки се за гласове и стъпки. Долових само далечно ехо.
Бавно, внимателно отворих вратата на няколко сантиметра. Пъхнах глава в процепа и се озърнах. Коридорът тук бе по-широк, извит и каменен, чист като в болница и ярко осветен, с многобройни високи правоъгълни врати като портали на гробници, които се губеха зад завоя.
Това беше кулата на гадините. Бяхме успели да се промъкнем в леговището на врага.
Чух приближаващи се стъпки. Дръпнах глава и се притаих. Нямаше време да затворя вратата.
През цепнатината видях светло петно, докато човекът минаваше отвън. Вървеше забързано, беше облечен с бяла престилка и бе навел глава, зачетен в документа, който носеше.
Не ме забеляза.
Изчаках стъпките му да утихнат и се подадох в коридора. Ема ме последва и затвори вратата зад нас.
Наляво или надясно? Вляво подът се издигаше нагоре, вдясно се спускаше. Според Бентам ние бяхме в кулата на Каул, но пленниците не бяха тук. Трябваше да ги открием и измъкнем. Значи надолу. Надолу и надясно.
Поехме надясно, притискайки се към вътрешната стена, докато се спускахме спираловидно. Гумените подметки на обувките ми поскърцваха. Не бях забелязал звука досега, ала коридорът го увеличаваше до заплашителни размери и при всяка стъпка неволно се присвивах.
Повървяхме известно време, сетне Ема настръхна и протегна ръка да ме спре.
Ослушахме се. Сега, когато шумът от стъпките ни бе утихнал, чувахме другите. Те бяха пред нас и доста близо. Изтичахме до най-близката врата. Тя се отвори с лекота. Шмугнахме се вътре, затворихме и опряхме гърбове на нея.
Стаята, в която се озовахме, беше овална — стените се сливаха с тавана. Намирахме се в огромна отточна тръба, широка трийсет стъпки и все още в строеж — и не бяхме сами. Там, където тръбата свършваше и преминаваше в дъждовен ден, върху напречно скеле седяха десетина души и ни гледаха изумено. Бяхме прекъснали обедната им почивка.
— Ей! Как се озовахте тук? — провикна се един от тях.
— Това са деца — рече друг. — Ей хлапаци, това не е детска площадка!
Бяха американци и изглежда, не знаеха какво да мислят за нас. Не смеехме да им отговорим, от страх да не ни чуят гадините в коридора зад нас и аз се боях, че виковете на работниците също могат да ги привлекат.
— У теб ли е пръстчето? — прошепнах на Ема. — Май моментът е подходящ да го изпробваме.
Подадохме им пръста. С което искам да кажа, че нахлузихме противопрашните маски (мокри от водата на потока, но все още функциониращи), Ема отчупи от крайчето на пръста и ние приближихме мъжете в тунела с намерение да ги посипем с прашец. Отпърво Ема се опита да го издуха от дланта си, но облакът се завъртя около нас и усетих, че кожата на лицето ми изтръпва. Тогава се помъчихме да го хвърлим, което също не се получи. Явно прашецът не беше подходящ за нападателно оръжие. По това време работниците вече започваха да губят търпение и един от тях скочи от скелето, за да ни пропъди със сила. Ема прибра пръста и запали огън върху ръката си — чу се едно пуф, когато огънят разпали облака от прах във въздуха и го превърна в белезникав дим.
— Бря! — възкликна мъжът, закашля се и се свлече мигновено на пода и заспа. Когато неколцина от другарите му изтичаха да му помогнат, те също се оказаха жертви на приспивателния дим и се наредиха до него.
Изплашени и разгневени, останалите работници взеха да викат по нас. Изтичахме до вратата преди положението да се влоши още. Проверих дали теренът е чист и се измъкнахме в коридора.
Когато затворих вратата зад нас, гласовете на работниците бяха приглушени напълно, сякаш вратата не само ги бе изолирала, но и изключила.
