Отворихме я и се промъкнахме в боядисана в бяло лаборатория, в която миришеше на химикали. Погледът ми бе привлечен от голям шкаф с подредени в него лъщящи хирургически инструменти и аз неволно потръпнах. Зад стените се чуваше ниско и неспирно бръмчене, като от боботещи машини и от още нещо…
— Чу ли това? — попита Ема, ослушвайки се напрегнато.
Кимнах. Несекващ, ломотещ звук, определено с човешки произход. Някой се смееше.
Спогледахме се слисано. Ема ми подаде пръста на Мама Прашец, запали пламък върху дланта си и ние си сложихме маските. Мислехме, че сме готови за всичко, ала всъщност нямахме представа за къщата на ужасите, която ни очакваше оттатък.
Продължихме през помещения, които не бих искал да описвам, тъй като едничкото ми желание е да ги изтрия от паметта си. Всяко едно бе по-кошмарно от предишното. Първото бе малка операционна и масата бе оборудвана с ремъци за връзване. Покрай стената имаше порцеланови буркани, чакащи в готовност да поберат всякакви телесни течности. В следващото, вероятно експериментална лаборатория, видяхме миниатюрни черепи и кости, свързани с електрическа верига и измервателни уреди. По стените бяха налепени фотографии, документиращи провежданите тук опити върху животни. Разтреперихме се, а дори не знаехме, че най-лошото предстои.
В следващата стая експериментът всъщност продължаваше и в момента. Изненадахме две сестри и доктор, извършващи някаква противна манипулация върху малко дете. Бяха завързали момчето между две маси, подът бе застлан с вестници, за да не се цапа от отделените течности. Една от сестрите го държеше за краката, а докторът бе стиснал главата му и гледаше с втренчено безразличие в очите му.
Те се обърнаха и ни погледнаха — видяха противопрашни маски и пламтящата ръка на Ема — и тутакси нададоха викове за помощ, но нямаше кой да ги чуе. Докторът изтича до една масичка, върху която бяха подредени всякакви остри и режещи инструменти, но Ема го изпревари и след кратко сборичкване той се предаде. Притиснахме тримата в ъгъла и настояхме да ни съобщят къде се държат пленниците. Отказаха да проговорят и думичка, затова издухах прашец в лицата им и те се свлякоха на пода.
Детето бе замаяно, но видимо не бе пострадало. Ала в отговор на забързаните ни въпроси — добре ли си, има ли и други, къде са — само хленчеше безпомощно. Решихме, че ще е най-добре да го скрием някъде. Увихме го в един чаршаф, пренесохме го в малък килер и му обещахме, че ще се върнем за него. Обещание, което само можех да се надявам, че ще изпълня.
Следващото помещение бе широко и просторно като болнично отделение. Двайсетина легла бяха приковани с вериги за стените и в тях лежаха завързани чудати — деца и възрастни. Никои от тях не изглеждаше да е в съзнание. В петите им бяха забити игли и през дълги извити тръбички специално поставени торби се пълнеха с черна течност.
— Източват ги — рече с разтреперан глас Ема. — Източват им душите.
Не смеех да ги поглеждам в лицата, ала нямахме избор.
— Кой е тук, кой е тук, кои сте вие — мърморех сподавено, докато тичахме от легло на легло.
Надявах се — засрамено, — че никой от тези бедни създания няма да е мой приятел. Имаше неколцина, които познахме. Ме лина, телекинетичката. Братята с бледи лица, Джоел-и-Питър, разделени, за да не могат да задействат някой разрушителен взрив. Лицата им бяха изкривени, мускулите — напрегнати, ръцете свити в пестници, ала те спяха сякаш в плен на ужасяващи кошмари.
— Божичко — промълви Ема. — Те още се съпротивляват.
— Да им помогнем тогава — предложих и мигом пристъпих към леглото на Мелина и измъкнах иглата от крака ѝ. От раната се търкулна малка черна капка. След миг лицето ѝ се отпусна.
— Здравейте — произнесе глас от другия край на стаята.
Завъртяхме се стреснато. В ъгъла седеше мъж с окови на краката. Беше се свил на топка и се клатушкаше, смееше се, без да се усмихва, а очите му бяха като късчета черен лед.
Тъкмо неговият налудничав смях бяхме чули през стените на стаята.
— Къде държат останалите? — попита Ема, като коленичи пред него.
— Че те всички са тук! — отвърна мъжът.
— Не, другите — рекох. — Трябва да има още.
Той се разсмя отново и с дъха му излязоха дребни заскрежени капчици — което бе странно, тъй като в стаята не бе студено.
— Стоите върху тях — съобщи мъжът.
— Говорете по-ясно! — викнах му аз, изгубил търпение. — Нямаме време за празни приказки!
— Моля ви — намеси се Ема. — Ние сме чудати. Дойдохме да ви помогнем, но първо трябва да открием имбрините. В коя стая ги държат?
Той повтори много бавно:
— Вие… стоите… върху… тях. — С всяка дума към лицата ни полъхваше леден вятър.
Тъкмо когато се готвех да го сграбча и разтърся, мъжът вдигна ръка и посочи нещо зад нас. Обърнах се и видях в ъгъла, скрита между плочките на пода, метална дръжка и очертанията на капак.
Върху тях. Буквално.
Наведох се, дръпнах дръжката и повдигнах капака. Отдолу се показаха спираловидни стоманени стъпала, губещи се в мрака.
— Как може да сме сигурни, че ни казвате истината? — попита Ема.
— Няма как — отвърна мъжът, което беше самата истина.
