Продължихме още малко, после спряхме и се ослушахме за стъпки, затичахме се, пак спряхме и се ослушахме, спускайки се спираловидно надолу в кулата на чести пориви от движение и тишина. На два пъти чувахме да идват хора и се криехме зад вратите. В едното помещение въздухът бе горещ и влажен и се чуваха крясъци на маймуни, а второто водеше към кирпичена стая, отвъд която се виждаха камениста земя и високи планини.
Подът се изравни и коридорът се изправи. След последната извивка стигнахме двойни врати, под които се процеждаше дневна светлина.
— Не трябва ли да има и охрана? — попитах обезпокоено.
Ема сви рамене и кимна към вратите, които, изглежда, бяха единственият изход от кулата. Готвех се да ги побутна, когато чух гласове от другата страна. Мъж разказваше виц. Долавях само боботещия му глас, не думите, но определено бе анекдот, защото, когато свърши, избухна смях.
— Ето ти и охраната — посочи Ема като келнер, поднасящ последното ястие.
Можехме или да чакаме, докато си тръгнат, или да отворим вратата и да се опитаме да се разправим с тях. Втората възможност бе по-бърза и дръзка, затова повиках новия Джейкъб и му казах, че ще отворим внезапно вратите и ще се бием, но ако обича, да не обсъжда идеята със стария Джейкъб, който ще започне да хленчи и да се съпротивлява. Ала докато приключа с тази вътрешна дискусия, Ема вече се бе захванала.
Тя отвори бързо и безшумно двойните врати. Зад тях се показаха, подредени в редица, гърбовете на петима облечени с униформи гадини, въоръжени със съвременни пистолети, прибрани в кобурите. Стояха нехайно, загледани в противоположната на нас посока. Никой от петимата не усети, че вратата се е отворила. Напред имаше двор, заобиколен от ниски постройки, приличаха на казармени помещения, а в далечината се издигаше крепостната стена. Посочих джоба на Ема, където държахме пръста на Мама Прашец, и оформих с устни думата „приспивам“, намеквайки, че може да опитаме да обезвредим петимата часовои по този начин, след което да ги скрием в крепостта. Тя ме разбра, прикри се зад полуотворената врата и извади пръста. Аз пък посегнах към противопрашните маски, които бях окачил на моя колан.
И в този момент над стената прелетя някаква пламтяща маса, описа грациозна дъга във въздуха и тупна насред площада, разпръсквайки огнени топки във всички посоки. Сега вече вниманието на пазачите бе приковано към площада. Двама от тях изтичаха на двора, за да видят какво става, и докато се навъртаха около обгорилото място, над стената прелетя още едно огнено кълбо и повали единия. Той се просна в прахоляка с горящи дрехи. (Съдейки по неприятната миризма, която полъхваше от пламъците, веществото бе смес от бензин и фекални маси.)
Останалите пазачи хукнаха да го спасяват. Зави пронизителна аларма. След броени секунди от сградите наизлизаха гадини и се втурнаха към стената. Атаката на Шарън — благословен да е — бе започнала тъкмо навреме. Ако имахме късмет, щеше да ни осигури възможност да претърсим околността незабелязано — поне за няколко минути. Едва ли на гадините щеше да им е нужно повече време, за да отблъснат тълпа въоръжени с катапулти амброзависими.
Огледахме бързо двора. От трите страни бе затворен с бараки, почти еднакви на външен вид. Нямаше указателни табели, нито неонови знаци, сочещи мястото, където държат имбрините. Трябваше да ги открием сами колкото се може по-скоро и за това ни бе необходима само доста голяма доза късмет.
Трима от пазачите бяха изтичали при стените, останалите двама се бяха навели над поваления им другар. Те го претърколиха в прахта, обърнати с гръб към нас.
Избрахме една от сградите напосоки — тази, която бе вляво — и изтичахме при вратата. Вътре имаше голямо помещение, натъпкано със стари дрехи. Докато тичахме по пътеката, виждахме редове от дрехи от всички времена и култури, прилежно подредени и надписани. Вероятно това беше гардероб за всяка примка, в която гадините бяха прониквали. Зачудих се дали вълнената жилетка, която доктор Голън носеше неизменно, не виси някъде в това помещение.
Ала нашите приятели не бяха тук, нито имбрините, затова отидохме в отсрещния край на сградата, търсейки възможност да се прехвърлим в следващата, без да излизаме на двора.
Нямаше. Налагаше се да рискуваме и да излезем навън.
Спряхме до вратата и надзърнахме през процепа. Видяхме да притичва един пазач и когато след него теренът се очисти, се измъкнахме бързо.
Около нас продължаваха да се сипят всякакви предмети. След като бяха изчерпали огнените снаряди, войниците на Шарън засипваха крепостта с каквото им попадне — тухли, боклуци, трупове на дребни животни. Един от снарядите не спираше да крещи и ругае, докато летеше към земята, и когато тупна и се претърколи в прахта, открих, че това е сбръчкана глава от моста. Ако сърцето ми не лумкаше така учестено, сигурно щях да избухна в смях.
Прекосихме тичешком двора към следващата барака. Вратата ѝ изглеждаше обещаваща — беше масивна и метална и сигурно щеше да е охранявана, ако не беше суматохата около атаката. Без съмнение вътре държаха нещо важно.
