— Нека все пак опитаме — предложих. В края на краищата не ни оставаше нищо друго — или това, или да си вървим.
Ема ме погледна колебливо, очите ѝ се стрелкаха между леглата с чудати и отвора под нас. Знаех какво си мисли, но дори не го каза — нямахме време да изтичаме при леглата и да откачим всички. Ще трябва да се върнем по-късно за тях. Надявах се само, че ще има за кого да се върнем.
Ема се промуши през отвора в пода и заслиза бавно по стълбите. Преди да я последвам, улових погледа на лудия мъж и опрях пръст на устните си. Той се ухили и повтори жеста ми. Надявах се, че ме е разбрал. Пазачите скоро щяха да бъдат тук и ако си държеше устата затворена, може би нямаше да ни последват в подземието. Спуснах се по стълбата и затвори капака над нас.
Двамата с Ема стояхме приведени в горния край на тесен цилиндър, в който се виеше стълбата, и надзъртахме в мрака по нас. Трябваше да изминат няколко минути преди зрението ни да привикне с промяната, и тогава тя ме улови за ръката и прошепна в ухото ми:
— Долу има килии.
Посочи с ръка. От мрака постепенно изплуваха решетките на затворнически килии.
Заспускахме се предпазливо. Картината се разкриваше бавно пред нас — бяхме в края на дълъг подземен коридор с килии о двете страни и макар че не можех да видя кого държат вътре изпълни ме надежда. Това е. Мястото, което се надявах да открием.
Изведнъж от коридора долетя тропот на тежки обувки. По жилите ми нахлу адреналин. Патрулиращ войник с пушка на рамо и пистолет на кръста. Още не ни беше видял, но всеки момент това щеше да стане. Бяхме твърде далече от люка, за да избягаме, и също толкова далече от земята, за да скочим и да се скрием зад стълбата.
Войникът приближаваше. Беше на двайсет крачки от нас. После на петнайсет. Трябваше да направим нещо.
И аз го направих.
Изправих се и заслизах по стълбата. Той ме забеляза веднага разбира се, но аз заговорих, преди да може да ме разгледа добре.
— Не чу ли алармата? — попитах с висок заповеднически глас — Защо не си навън да защитаваш стените?
Докато осъзнае, че не съм някой, от когото да приема заповеди, вече бях стигнал пода, а докато понечи да свали пушката бях преполовил разстоянието между нас и летях към него приведен като щурмуващ футболен нападател. Блъснах го с рамо в мига, когато натисна спусъка. Пушката гръмна и куршумът рикошира зад мен. Проснахме се на пода. Допуснах грешка, защото се опитах едновременно да му попреча да натисне повторно спусъка и да извадя пръста — който бе напъхан дълбоко в джоба ми. Не успях да се справя и с двете задачи и той ме отметна от себе си и се изправи. Сигурен съм, че това щеше да е краят ми, ако не беше видял Ема да тича към него с пламнали ръце и не се бе обърнал да стреля в нея.
Той се завъртя рязко и натисна спусъка, ала не беше се при — целил добре и куршумът отлетя към тавана. Реших, че това е възможността, която чакам, скочих и отново се хвърлих върху него. Препънах го, двамата тупнахме на пода и гърбът му се блъсна в една от решетките. Удари ме — силно, с лакът в лицето, — аз се завъртях и паднах. Сетне отново вдигна пушката, за да ме застреля, но този път нито Ема, нито аз бяхме достатъчно близо до него, за да го спрем.
Внезапно от мрака се показаха две месести ръце и сграбчиха пазача за косата. Главата му се изви рязко назад и се блъсна със звънтене в решетките.
Войникът увисна неподвижно и се свлече на пода. От сумрака на клетката изплува лицето на Бронуин, бе се притиснала засмяна към решетките.
— Мистър Джейкъб! Мис Ема!
Никога досега не се бях радвал толкова да видя свой събрат чудат. Големите ѝ добри очи, волевата брадичка, рядката кестенява коса — това беше Бронуин! Протегнахме ръце през решетките и я прегърнахме, доколкото можахме. Бяхме толкова развълнувани и облекчени, че само повтаряхме: „Бронуин, Бронуин“ и „Наистина ли си ти?“.
— А това вие ли сте, мис? — възкликна на свой ред в почуда Бронуин. — Молихме се и се надявахме, но аз толкова се страхувах, че гадините са ви…
Бронуин ни притискаше толкова силно към решетките, та си помислих, че ще се пръсна. Решетките бяха дебели колкото човешка ръка и изработени от нещо по-яко от желязо, та затова — дадох си сметка — Бронуин не бе успяла да избяга.
— Не… мога да… дишам… — простена Ема. Бронуин се извини и я пусна.
Сега, когато вече можех да я разгледам на спокойствие, забелязах, че има синина на скулата и тъмно петно, вероятно от кръв, върху блузката.
— Какво са ти сторили? — попитах.
— Нищо сериозно — успокои ме тя, — макар че имаше заплахи.
— А другите? — Ема се огледа изплашено. — Къде са другите?
— Тук! — чу се глас от дъното на коридора. — Насам! — добави още един.
Огледахме се и ги видяхме — притиснати към решетките, лицата на нашите приятели. Тук бяха всички — Хорас и Инок, Хю и Клеър, Олив, увиснала под тавана на нейната килия. Всички живи и здрави, освен бедната Фиона — бяхме я изгубили, когато бе паднала от скалата в менажерията на мис Рен. Но да скърбил за нея сега бе лукс, който не можехме да си позволим.
