— О, слава на птиците, на тези чудодейни, проклети птици! — извика Ема, изтича и улови Олив за ръчичката. — Не можете да си представите колко се безпокояхме за вас!
— Не и наполовина толкова, колкото ние за вас! — обади се Хк от дъното на коридора.
— Казах им, че ще дойдете да ни спасите! — избъбри през сълзи Олив. — Повтарях им и пак им повтарях, но Инок все ме укоряваше, че съм глупачка да си мисля, че…
— Няма значение, важното е, че сега са тук! — прекъсна я Инок. — Защо се забавихте толкова?
— И как, в името на Перплексус, изобщо ни намерихте? — попита Милърд. Той бе единственият, когото гадините си бяха направили труда да облекат в затворнически дрехи — раиран комбинезон, благодарение на който се различаваше по-лесно.
— Всичко ще ви разкажем — отвърна Ема, — но трябва да намерим имбрините и да ви измъкнем от това място!
— Те са надолу по коридора! — посочи Хю. — Зад голямата врата!
В дъното имаше масивна метална врата. Беше дебела като врата на банков сейф, което значеше, че ще може да удържи и гладен.
— Ще ви трябва ключ — рече Бронуин и посочи връзката на пояса на проснатия в несвяст пазач. — Големият златен е. Следях ги какво правят!
Изтичах при пазача и дръпнах връзката с ключове. После се изправих, стрелкайки нерешителен поглед между килиите и Ема.
— Хайде, по-бързо ни пуснете! — провикна се Инок.
— Кой ключ за кого е? — попитах. На връзката имаше десетина ключа, еднакви, с изключение на златния.
— О, не! — Лицето на Ема посърна.
Скоро щяха да се появят още пазачи, а отключването на килиите щеше да ни забави. Ето защо изтичахме в дъното на коридора, отключихме масивната врата и дадохме връзката на Хю, чиято килия бе най-близо.
— Освободи се, после и останалите! — рекох.
— И ни чакайте тук да се върнем за вас — нареди Ема.
— Как ли пък не! — нацупи се Хю. — Идваме с вас!
Нямаше време за пререкания — пък и изпитах облекчение, като чух думите му. След всички тези дни, през които трябваше да се борим сами, нямах нищо против едно солидно подкрепление.
Двамата с Ема издърпахме масивната врата, хвърлихме последен поглед на нашите приятели и влязохме вътре.
От другата страна имаше дълга правоъгълна стая с модерна мебелировка, озарена от зеленикави луминесцентни лампи. Приличаше на офис, но аз не бях готов да се подлъжа. Стените бяха облицовани със звукоизолиращи панели. Вратата бе достатъчно дебела да издържи ядрен взрив. Това не беше офис.
Чухме някой да шуми в далечния край на помещението, но беше скрит зад високите шкафове. Докоснах Ема по ръката и ѝ дадох знак да вървим нататък. Поехме безшумно, надявайки се да изненадаме този, който се спотайваше там.
Погледът ми улови белезникавото петно на бяла престилка, сетне плешива глава. Това определено не беше имбрин. Дали са чули отварянето на вратата? Не, не бяха и почти веднага раз брах защо — слушаха музика. Женски глас изпълняваше нежна, тиха рок балада — доста стара, бях я чувал, но не можех да си спомня името. Беше толкова странно и нереално да звучи тук.
Промъквахме се нататък под прикритието на песента покрай бюра, отрупани с документи и карти. Един прикачен за стената шкаф съдържаше стотици колби и стъкленици, пълни с черна течност, сред която проблясваха сребристи късчета. Позабавих крачка и видях, че всяка стъкленица е надписана, върху етикетите бяха имената на жертвите, чиито души се съхраняваха вътре.
Надзърнахме иззад един висок шкаф и видяхме мъжа с престилка да седи с гръб към нас пред още едно отрупано с документация бюро. Пейзажът около него бе като изложба на ужасите, посветена на анатомията. Одрана човешка ръка с извадени на показ мускули. Гръбначен стълб, висящ като трофей на стената. Няколко изсушени органа, разпръснати подобно на пъзел по бюрото. Мъжът пишеше нещо и кимаше с глава в такт с песента — песен за любов и за чудеса.
Прекосихме откритата площ и го приближихме. Спомних си кога за последен път бях чувал тази песен — бях на зъболекар, който ровеше във венците ми с метална сонда.
„Ти превръщаш любовта в забава.“
Вече бяхме на няколко крачки от него. Ема протегна ръка, готова да я разпали. Но тъкмо преди да стигнем, мъжът ни заговори:
— Здравейте. Очаквах ви.
Нисък и мазен гласец, който никога нямаше да забравя. Каул.
На дланта на Ема лумна ярък пламък.
— Кажи ни къде са имбрините и може и да ти пощадя живота!
Мъжът се стресна и се завъртя със стола. Това, което видяхме, накара и нас да се стреснем — лицето под изцъклените му очи бе разпадаща се плът. Този човек не беше Каул — дори не беше гадина — и със сигурност не той ни бе заговорил. Устните му бяха слепнали. В ръцете си държеше метален молив и малко дистанционно. На престилката му имаше табелка:
„Уорън“.
— Божичко, нали няма да сторите нищо лошо на стария Уорън? — попита гласът на Каул, идващ от същото място, откъдето и музиката — високоговорител на стената. — Макар че това едва ли има значение. Той е само един стажант.
Уорън се свлече на стола, втренчил изплашен поглед в пламъка на Ема.
— Къде се криеш? — извика Ема и завъртя глава.
