— Това също няма значение! — отвърна Каул. — По-важното е, че дойдохте да ме навестите. Толкова се радвам! Много по-лесно е, отколкото да ви преследвам!
— След нас идва цяла армия чудати! — излъга Ема. — Тълпата пред портите ви е само острието на атаката. Кажи ни къде са имбрините и може би ще се споразумеем да се разделим с мир!
— Армия! — повтори Каул през смях. — В Лондон не са останали достатъчно боеспособни чудати за пожарна команда, камо ли за армия. Колкото до вашите жалки имбрини, спестете си празните заплахи — с радост ще ви покажа къде са. Уорън, ще им окажеш ли честа?
Уорън натисна едно копче на дистанционното и стената до нас се отмести с шумно стържене. Отзад имаше втора стена от дебело стъкло, а отвъд нея просторно помещение, тънещо в сянка.
Притиснахме лица към стъклото и засенчихме с длани очи те си, за да виждаме. Постепенно пред нас се показа нещо като занемарено мазе с разхвърляни стари мебели, дебели завеси и човешки фигури, застинали в странни пози, много от които, подобно на резервните чаркове на бюрото на Уорън, бяха одрани.
„Божичко, какво са направили с тях…“
Погледът ми се стрелкаше из стаята, сърцето ми биеше лудо.
— Това е мис Гласбил! — извика Ема и тогава аз също я видях. Седеше на кресло малко встрани от нас, преметнала крак върху крак, с безизразно лице и симетрично спуснати плитки. Затропахме по стъклото и я викахме, но тя продължаваше да седи неподвижно и да гледа втренчено.
— Какво сте ѝ сторили? — извиках. — Защо не реагира?
— Взехме малко от душата ѝ — отвърна Каул. — Но умът винаги страда от това.
— Копелета мръсни! — кресна Ема и удари с юмрук стъклото. Уорън се дръпна със стола в ъгъла. — Злобни, омразни страхливци…
— Я се успокойте! — тросна се Каул. — Взех ѝ съвсем мъничко, а останалите ваши любими бавачки са в чудесно здраве, макар и не в присъствие на духа.
Светлините в помещението трепнаха и блеснаха ярко. Изведнъж стана ясно, че фигурите зад стъклото са само манекени — или анатомични модели, нагласени като статуи, с извадени на показ мускули и сухожилия. Но сред тях, завързани, със запушени усти, приковани за столове и стълбове, дърпащи се и мигащи с очи на ярката светлина, имаше истински хора. Жени. Осем, десет — нямах време да ги преброя, — повечето възрастни, разчорлени и измъчени, но с достойна осанка.
Нашите имбрини.
— Джейкъб, това са те! — извика Ема. — Виждаш ли някъде мис…
Светлината угасна, преди да успеем да различим мис Перигрин и пред очите ми заплуваха тъмни петна.
— И тя е там — увери ни Каул. — Любимата ви птичка, незаменима болногледачка…
— И твоя сестра! — прекъснах го с надеждата да пробудя у него поне малко човещина.
— Не бих искал да я убивам — рече той. — И няма да го направя — стига да ми дадете онова, което ми е нужно.
— И какво е то? — попитах и се дръпнах от стъклото.
— Не е много — отвърна небрежно той. — Само частица от твоята душа.
— Какво! — подскочи Ема.
Аз се разсмях.
— Чакайте, чакайте, изслушайте ме! — продължи Каул. — Дори не искам цялата. Не повече от една капчица. Да, за известно време ще си като упоен, но след няколко дни ще се възстановиш напълно.
— Искаш душата ми, защото вярваш, че ще ти помогне да използваш библиотеката. И да събереш цялата власт.
— Виждам, че си разговарял с брат ми — каза Каул. — Хубаво ще е да знаеш — почти съм го постигнал вече. След цял един живот на търсения най-сетне открих Абатон и имбрините — тази идеална комбинация от имбрини — ми отключиха вратата. За съжаление, едва тогава научих, че ще ми е нужен още един компонент. Чудат с много особен талант, какъвто не се среща често в наши дни. Вече бях изгубил надежда да открия подобен субект, когато си дадох сметка, че на описанието отговаря внукът на един далечен познат и че тези имбрини, които вече бяха безполезни, можеха да станат примамка. И ето че се получи! Това ако не е съдба, момчето ми. Двамата с теб ще влезем заедно в аналите на чудатата история!
— Никъде няма да влизаме заедно — троснах се. — Ако получиш дори малко властчица, ще превърнеш този свят в истински ад!
— Явно не ме разбра правилно — продължи невъзмутимо той.
— Нищо чудно, случва се с повечето хора. Да, трябваше да превърна този свят в ад заради онези, които се изправяха на пътя ми, но сега, когато почти съм постигнал целта си, съм готов да бъда великодушен. Благороден. Опрощаващ.
Мелодията, която продължаваше да бъде фон на гласа на Каул, бе преминала в инструментална част, в синхрон с ужасните мисли, витаещи из главата ми. Неволно потреперих.
— Най-сетне ще заживеем в мир и хармония — произнесе той със спокоен и уверен глас, — и аз ще съм вашият бог и крал. Говорим за великото наследство на чудатия свят. Не ни е предначертано да съществуваме така — разпръснати и безсилни. Управлявани от жени. Когато аз взема властта, никой вече няма да се крие. Ще сложим край на това жалко треперене под полите на имбрините! Нашето законно място е начело на човешката цивилизация! Ние ще управляваме света и народите в него. Най-сетне ще вземем каквото ни принадлежи!
