— Ако мислиш, че сме готови да участваме по какъвто и да било начин в това — заяви Ема, — значи ти хлопа дъската!
— Не съм и очаквал нищо повече от теб, момиче — рече Каул.
— Ти си типичното отгледано от имбрините дете — без амбиции, без чувството за предопределеност. Замълчи, когато говоря с друг мъж.
Лицето на Ема почервеня, както и пръстите на ръцете ѝ.
— Хайде, приключвай — подканих го аз, защото пазачите вероятно вече идваха, а моите приятели все още се бореха с ключалките.
— Ето какво е предложението ми — поде Каул. — Позволи на специалистите ми да извършат с теб една дребна манипулация и когато получа каквото искам, ще пусна на свобода теб и приятелите ти, както и имбрините. И без това те вече не представляват заплаха за мен.
— А ако откажа?
— Ако не ми позволиш доброволно да взема част от душата ти, тогава ще го сторят моите гладни — но ще е доста болезнено. Не са прочути с добрите си маниери и когато приключат с теб, предполагам, че ще съм безсилен да им попреча да се захванат и с имбрините. Така че, както виждаш, и в двата случая получавам каквото искам.
— Няма да стане — заяви Ема.
— Да не би да намекваш за дребния фокус на момчето? Чух, че успял да контролира един гладен, но какво ще кажеш за двама едновременно? Или трима, или пет?
— Колкото си поискам — свих рамене, опитвайки се да прозвуча уверено.
— Ще ми бъде интересно да го видя — засмя се Каул. — Да приема ли това за вашия отговор в такъв случай?
— Приеми го както си искаш — отвърнах. — Няма да ти помагам.
— О, добре — рече Каул. — Така ще е много по-забавно!
Отново чухме смеха му от колоната, последван от силно позвъняване.
— Какво ще правим сега? — попита Ема.
Усещах нещо да се гърчи в стомаха ми и без да е нужно Каул да ни обяснява, вече знаех какво става — някъде дълбоко, в тунел под помещението на имбрините, бяха пуснали на свобода гладен. Той се приближаваше, катереше се към решетката на пода, която се отместваше със стържене. Скоро щеше да е сред имбрините.
— Той е пратил гладен! — извиках. — Идва в тази стая!
— Ще започнем само с един — обясни Каул. — Ако успееш да се справиш с него, ще те запозная с приятелите му.
Ударих с юмрук по стъклото.
— Пусни ни да влезем!
— С удоволствие — каза Каул. — Уорън?
Уорън натисна друго копче на дистанционното. Част от стъклената преграда се плъзна встрани.
— Аз влизам — рекох на Ема. — Ти остани тук и го пази!
— Ако мис Перигрин е вътре, и аз ще дойда.
Знаех, че няма смисъл да споря с нея.
— Тогава ще вземем и него с нас — заявих.
Уорън се опита да избяга, но Ема го сграбчи за престилката.
Изтичах в сумрачната стая и тя ме последва, теглейки съпротивляващия се Уорън.
Чух стъклената врата зад нас да се затваря.
Ема изруга.
Обърнах се да погледна.
Дистанционното бе останало на пода от другата страна на стъклото. Бяхме заключени вътре.
Бяхме едва от няколко секунди в помещението, когато Уорън успя да се измъкне от хватката на Ема и изчезна с трополене в мрака. Тя понечи да го подгони, но аз я задържах — той не беше важен. По-важен бе гладният, който вече бе съвсем близо.
Естествено, бяха го държали без храна. Усещах глада му сякаш е мой собствен. След миг ще започне да се храни с имбрините, освен ако не успеем да го спрем. Ако аз не успея да го спра. Но първо ще трябва да го открия, а стаята бе натъпкана с всякакви боклуци и затулена в сенки, та способността ми да виждам гладни не беше кой знае какво предимство.
Помолих Ема за още светлина. Тя разпали пламъците на ръцете си, доколкото можеше, но от това само сенките се издължиха.
За да я запазя в относителна безопасност, я помолих да стои до вратата. Тя отказа.
— Няма да се разделяме — заяви.
— Тогава стой зад мен. Но не съвсем близо.
Поне с това се съгласи. Подминах застиналата неподвижно мис Гласбил и навлязох в помещението, а Ема ме следваше на няколко крачки, вдигнала високо ръка с разпалена светлина. Стаята приличаше на болнично отделение, превърнало се в бойно поле — навсякъде бяха разхвърляни части от човешки тела.
Спънах се в една ръка. Тя изтрополи настрани — беше пласт масова. По-нататък имаше глава в буркан с течност, очите и устата бяха отворени широко — със сигурност не беше от последната реколта. Това вероятно бе не само лабораторията на Каул, но и неговото помещение за мъчения, а също и склад. И той като брат си се увличаше да колекционира странни и ужасни неща — само че докато Бентам поддържаше изряден ред, Каул определено се нуждаеше от помощници.
— Добре дошли на игралната площадка на гладните — обяви Каул от високоговорителя. — Тук правим експерименти с тях, храним ги и ги наблюдаваме, докато разкъсват храната. Чудя се коя ли част от теб ще изяде първо? Някои гладни започват с очите… нещо като малко предястие…
Спънах се в едно тяло и този път кракът ми потъна в мека плът. Погледнах надолу и срещнах изцъкления, изплашен поглед на жена на средна възраст — непозната за мен имбрин. Без да спирам, се наведох и прошепнах:
— Не се безпокойте, ще ви измъкнем оттук.
