Ала вече се съмнявах в думите си, този хаос от форми и налудничави сенки щеше да е сцената на нашата смърт — това го казваше старият Джейкъб, пробудил се, готов да възвести нашия край, да сложи точката.
Чух нещо да се движи в дъното на помещението, после долових мляскащия звук на отваряща се гладнишка паст. Вече беше съвсем близо. Завъртях се към него и хукнах — спънах се, улових се за нещо и тогава чух, че Ема също тича след мен.
— Джейкъб, побързай!
— Побързай, Джейкъб! — повтори подигравателно Каул от високоговорителите.
Беше усилил музиката — енергична, с ускоряващо се темпо, умопомрачителна.
Минахме покрай три, после още четири имбрини, всичките завързани, дърпащи се, и тогава го видях.
Спрях задъхан, вцепенен от размерите му. Гладният беше истински гигант — поне с няколко глави по-висок от този, когото бях опитомил, и макар да бе полуприведен, темето му почти драскаше в тавана. Беше на двайсетина крачки от мен, разтворил челюсти и пуснал езиците си да сноват във въздуха. Ема се спря на няколко крачки зад мен и посочи с ръка нещо, като същевременно го освети.
— Джейкъб! Погледни!
Не беше видяла гладния, разбира се, а онова, към което се приближаваше — жена, окачена с главата надолу като одрано животно, извиваща се мъчително, със спусната върху лицето пола. Въпреки това, въпреки сумрака, аз я познах веднага — беше мис Рен.
До нея висеше Адисън. Те висяха със запушени усти само на няколко крачки от гладния, чиито езици вече се протягаха към тях, обвиваха раменете на мис Рен и я притегляха към зейналата паст.
— СПРИ! — извиках, първо на английски, сетне на стържещия език на гладните. Извиках отново, после пак, докато накрая чудовището наистина спря — макар че не защото беше под мой контрол, а тъй като бе открило в мое лице една по-интересна плячка.
Гладният пусна имбрина и тя се залюля като махало. Езиците му се насочиха към мен.
— Срежи въжето на мис Рен, докато аз примамя гладния настрани — прошепнах на Ема.
Започнах да се отдалечавам от мис Рен, като обсипвах гладния с безспирен поток от думи, надявайки се да я забрави и да насочи вниманието си към мен.
— Затвори си устата. Седни. Легни.
Гладният се извърташе бавно, следвайки движението ми.
— Добре, добре — похвалих го и сетне заотстъпвах, защото той ме доближи.
Така. Сега какво?
Пъхнах ръце в джобовете. В едната държах остатъка от пръста на Мама Прашец. В другата — стъкленицата с амбро, която бях взел от предната стая, без Ема да ме види. Направих го в миг на нерешителност. Ами ако ми трябва за подсилване?
— Седни долу — рекох. — Спри.
Гладният изстреля един от езиците си към мен. Прикрих се зад близкия манекен и езикът го обгърна, вдигна го и го запокити в стената, където той се разби.
Отскочих от втория език и ударих болезнено крака си в прекатурен фотьойл. Езикът шляпна на празното място, където бях допреди миг. Гладният си играеше с мен, но скоро щеше да се захване сериозно. Трябваше да направя нещо, а имах само две възможности.
Стъкленицата или пръста.
Нямаше начин да контролирам този гладен без силата, която щеше да ми даде амброзията. От друга страна, полунатрошеният пръст на Мама Прашец не беше нещо, което да използвам като нападателно оръжие, а и бях изгубил маската. Ако се опитам да го разтроша, най-много да се приспя, което щеше да е краят на двубоя.
Друг език удари пода близо до мен и аз се притаих под една маса и извадих стъкленицата от джоба. Задърпах тапата с разтреперани ръце. Дали ще ме направи герой или роб? Възможно ли е от една доза да стана амброзависим? И кое е по-лошото — да станеш зависим или да завършиш дните си в стомаха на гладен?
Масата отлетя шумно настрани и аз останах без прикритие.
— Спри, спри — извиках и заотстъпвах бързо назад, а езикът на гладния се стрелкаше към мен и не ме достигаше само със сантиметри.
Гърбът ми опря в стената. Нямаше накъде да отстъпвам.
Получих удар в корема и после езикът, който го нанесе, се разгъна и плъзна нагоре към шията. Трябваше да побягна, но бях парализиран, превит на две, изгубил дъх. И тогава чух гневно ръмжене — не идваше от гладния, а малко встрани. Последва силен и звънлив лай.
Адисън.
Внезапно езикът, който се протягаше към гърлото ми, застина сякаш от болка и се дръпна назад през стаята. Кучето, храбрият малък боксер, го бе ухапал. Чух го да ръмжи и джафка, впримчен в двубой с невидимо същество, почти двайсет пъти по-едро от него.
Свлякох се на пода, опрял гръб в стената, и си поех бавно въздух. Вдигнах стъкленицата, вече решен да я използвам. Бях убеден, че нямам шансове без нея. Извадих тапата, нагласих стъкленицата над очите си и я наклоних напред.
И тогава чух името си.
— Джейкъб — прошепна тихо някой в мрака до мен.
Озърнах се и установих с изненада, че сред купчината дрехи и отломки от манекени до мен лежи мис Перигрин. Цялата в синини, завързана, мъчеща се да говори през мъглата от болка или лекарства, но нямаше как да сбъркам тези зелени, вперени в мен очи.
— Недей — рече тя нежно. — Не го прави.
Едва успявах да чуя какво ми казва.
— Мис Перигрин!
