Свалих стъкленицата, пъхнах тапата в гърлото ѝ и изпълзях до мястото, където тя лежеше. Тази светица, тази моя втора майка. Повалена, наранена. Вероятно умираща.
— Кажете ми, че сте добре — помолих.
— Остави това — повтори тя. — Не ти е нужно.
— Напротив, нужно ми е. Аз не съм като него.
И двамата знаехме за кого говоря: за моя дядо.
— Напротив, като него си — възрази тя. — Всичко, което ти трябва, вече е у теб. Остави стъкленицата и вземи вместо нея това. — Тя кимна към нещо, което се въргаляше между нас: назъбено парче от крак на фотьойл.
— Няма смисъл. Не е достатъчно.
— Ще стигне — увери ме. — Само се цели в очите.
— Не мога — повторих, но въпреки това оставих стъкленицата и вдигнах импровизирания кол.
— Добро момче — прошепна тя. — А сега върви и му стори нещо лошо.
— Обещавам — рекох, а тя само се засмя и се отпусна на пода.
Изправих се, завладян от решителност, стиснал в ръка малкото импровизирано копие. В другия край на стаята Адисън бе впил дълбоко зъби в един от езиците на гладния и се мяташе върху него като каубой на родео. Ема бе освободила мис Рен от въжето и се бе надвесила да я пази, въртейки слепешката разпалени ръце.
Гладният блъсна кучето в стената и то отлетя настрани.
Втурнах се към него колкото имах сили, прескачайки по пътя си разхвърляните препятствия. Но чудовището — подобно на привлечена от пламъка пеперуда — сега бе заинтересувано повече от Ема. Приближаваше я бързо и аз извиках, първо на английски:
— Ей, там е! — а сетне добавих на гладнишки: — Ела и ме вземи, копеле такова!
Вдигнах първия попаднал ми предмет — оказа се ръка — и го хвърлих. Тя отскочи от гърба на гладния и чудовището се завъртя към мен.
— Ела и ме вземи и ме вземи, и ме вземи!
За миг гладният изглеждаше объркан, а това ми бе достатъчно да се доближа до него, без да попадна в ужасните му езици. Промуших го с копието — веднъж, втори път, в гърдите. Той отстъпи все едно е бил ужилен от пчела — нищо повече — и след това ме събори на земята с език.
— Спри, спри, спри — крещях на гладнишки, търсейки отчаяно някакво решение, ала чудовището изглеждаше неуязвимо и напълно пренебрегваше думите ми. И тогава си спомних пръста, малкото парче тебешир в джоба ми. Докато посягах към него, един език ме обгърна през кръста и ме вдигна във въздуха. Чувах Ема да вика от другия край на стаята — крещеше му да ме пусне. Чух и Каул да нарежда от високоговорителите:
— Не го изяждай! Той е мой!
Докато изваждах пръста от джоба си, гладният ме хвърли в устата си.
Забодох се в зейналата паст с крака надолу и щръкнала отвън глава, а зъбите му започнаха бавно да се впиват в плътта ми, докато челюстите се разтваряха още, за да ме погълнат напълно.
Това щеше да е последният ми акт. Последният миг от живота ми. Строших пръста с ръка и го напъхах дълбоко в гърлото на чудовището. Ема го удряше и гореше — и после, точно преди да затвори челюсти и да ме пререже наполовина с острите си зъби, чудовището започна да се дави. То се олюля назад, обхванато в пламъци и хъркащо, и заотстъпва към отвора на пода, откъдето бе изпълзяло. Връщаше се в леговището си, където щеше да има време да ме разкъса на спокойствие.
Опитах се да го спра, извиках му да ме пусне, но то продължаваше да стиска със зъби и болката бе толкова разкъсваща, че не можех да мисля. Изведнъж се озовахме при отвора и се спуснахме надолу. Устата му бе така препълнена с мен, че то не успя да се улови за металните пръстени на стените и двамата полетяхме в тъмнината. То се давеше, а аз — като по чудо — все още бях жив.
Когато се блъснахме в дъното, се разнесе страшен трясък, който накара гърдите ми да се свият и разпръсна прашеца от гърлото на чудовището наоколо. Докато се сипеше отгоре ми, усещах, че започва да действа — болката постепенно изчезваше и умът ми потъваше в сън. Вероятно ефектът бе същият върху гладния, защото зъбите му престанаха да ме стискат, а челюстта се разтвори.
Лежейки там, замаян и упоен от прашеца, в прегръдките на спускащия се сън, видях пред мен да се оформя нова картина — бях в сумрачен и влажен тунел, изпълнен с кости. Последното, което зърнах, преди прашецът да ме отнесе, беше тълпа гладни, които се промъкваха към нас, приведени и заинтригувани.
Събудих се. Това само по себе си бе достойно за отбелязване, като се имаха предвид обстоятелствата.
Намирах се в леговището на гладните и около мен се бяха скупчили много чудовища. Може би бяха мъртви, но по-вероятно бе да са вдишали от прашеца и резултатът бе оплетени като спагети похъркващи и потръпващи тела.
Пратих една мислена благодарност на Мама Прашец и после се зачудих, завладян от тревога, от колко ли време съм тук? Един час? Един ден? Какво бе станало с другите горе?
Трябваше да тръгвам. Неколцина гладни вече се размърдваха в просъница, но и те като мен бяха още замаяни. Успях да се изправя с огромни усилия. Изглежда, раните ми не бяха толкова тежки, нито имах счупени кости. Олюлях се замаян, съумях да се задържа на крака и си запроправях път през купчината гладнишка плът.
