Без да искам, изритах едно чудовище в главата. То изсумтя и се пробуди, ококори очи. Замръзнах неподвижно, мислейки си, че ако побягна, ще ме повали. Чудовището очевидно ме забеляза, но не видя в мен нито заплаха, нито примамлива мръвка, защото отново затвори очи.
Продължих, като вече внимавах къде стъпвам, и стигнах стена. Тук тунелът свършваше. Единственият изход бе над мен — шахта, висока стотина стъпка, водеща до решетест капак и помещението с манекените. От едната страна на шахтата имаше метални дръжки, но бяха на доста големи разстояния, явно предназначени за гладнишки езици, не за човешки ръце и крака. Изправих се и погледнах към светлия отвор далеч над мен с надеждата оттам да надзърне приятелско лице, ала не посмях да викам за помощ.
Изпълнен с отчаяние, подскочих, драскайки по стената за първата дръжка, и по някакъв начин успях да я уловя. Притеглих се нагоре. Изведнъж се озовах на повече от десетина крачки над земята. (Как го бях постигнал?) Подскочих отново и стигнах следващата дръжка — после още една. Катерех се в шахтата и краката ми ме изстрелваха по-нагоре, отколкото си мислех, че е възможно — това е безумие! — и после се озовах на върха и подадох глава, издърпвайки се в стаята.
Дори не се бях задъхал.
Огледах се, видях пламъчетата на Ема и се втурнах към нея през покрития с отломки под. Опитах се да я повикам, но нищо не излезе — гърлото ми бе свито. Няма значение — тя беше там, от другата страна на отворената стъклена преграда, в офиса. Видях Уорън, завързан за стола, в който седеше мис Гласбил, и когато го приближих, той извика уплашено и се прекатури. И тогава на вратата се показаха лицата им, стреснати, изпълнени с подозрение — Ема и мис Перигрин, Хорас и отзад останалите имбрини, и моите приятели. Те бяха тук, всичките, живи и здрави, освободени от килиите, за да бъдат затворени зад непробиваемата врата в бункера на Каул — в безопасност от гадините (поне засега) ала в клопка.
Лицата им бяха изплашени и колкото повече приближавах преградата, толкова по-стреснати изглеждаха.
— Аз съм — опитах се да кажа, но гласът ми изневери и те се дръпнаха.
— Ей, аз съм, Джейкъб!
Вместо на английски, говорех с гърлестия глас на чудовищата и от устата ми хвърчеше слюнка. В този момент чух един от тях — беше Инок — да произнася на глас най-ужасната мисъл, която току-що ми бе хрумнала:
— Това е гладен!
— Не съм — опитах се кажа. — Не съм! — Но всички доказателства сочеха в обратна посока. По някакъв начин се бях превърнал в един от тях, защото бях ухапан все едно от вампир или убит, или изяден, смлян и прероден. О, божичко, това не можеше да бъде! Опитах се да вдигна ръце, да им дам някакъв знак, по който да ме познаят, след като устата отказваше да ме слуша, но вместо ръце се протегнаха езици.
— Съжалявам, съжалявам, не зная как да управлявам тялото си.
Ема замахна слепешката към мен — и уцели. По тялото ми внезапно премина остра изгаряща болка.
А после се събудих.
Отново.
Или по-скоро, стреснат от острата болка, аз се събудих в тялото си — в моето ранено човешко тяло, все още лежащо в отпуснатата челюст на спящия гладен. По някакъв начин съществувах едновременно в ума си и в този на гладния и открих, че сега мога да контролирам и двамата — мога да вдигна ръка и ръката на гладния, да завъртя моята и неговата глава и да го правя, без да произнасям гласно нито дума, а само със силата на мисълта.
Без да го осъзнавам — без дори да се опитвам нарочно, — аз бях овладял гладния до такава степен (виждайки през очите му, усещайки през кожата), че за известно време се бях превърнал в гладен. Но сега разликата бе осезаема. Аз бях момчето с изтерзано тяло, дълбоко в тунела, заобиколено от замаяни гладни. Те се пробуждаха, всички освен този, с когото бях паднал тук (бях вкарал толкова много прашец в кръвта му, че можеше да спи години наред), някои сядаха и се отърсваха от вцепенението си.
Но като че ли нямаха никакво желание да ме убият. Само ме гледаха, мълчаливо и внимателно. Скупчени в полукръг около мен, като пчели край царицата майка. В очакване да им дам нещо.
Измъкнах се от устата на гладния и тупнах на пода. Можех да седя, но изпитвах твърде силни болки, за да стана. Но те можеха да станат.
Станете.
Не го казах, дори не го помислих. Беше като да го правя, само че не аз, а те го правеха. Изправиха се, всичките единайсет, едновременно, сякаш бяха тренирали да действат синхронно. Това беше изумително, разбира се, и въпреки това усетих как ме изпълва някакво безмерно спокойствие. Увереност в непоклатимите сили на моите способности. Беше като да изключиш едновременно умовете им, а после да ги включиш, свързани в мрежа — колективен рестарт, хармония, позволяваща ми да черпя от подсъзнателното сърце на моята сила, както и от умовете на гладните точно в онези мигове, когато защитата им е свалена.
Сега те ми принадлежаха. Марионетки, които можех да управлявам с невидими нишки. Но какво още можех да направя? Къде са границите? Колко от тях мога да контролирам едновременно, тайно?
За да разбера, започнах да се забавлявам.
