Накарах гладния в стаята горе да легне.
Той ме послуша.
(Хрумна ми, че те всичките са „той“).
Накарах тези пред мен да подскочат.
Те подскочиха.
Сега бяха две отделни групи, самецът горе и тези пред мен. Опитах се да контролирам всяка група поотделно, да накарам един да вдигне ръка, без останалите да го правят. Беше като да се опитваш да повдигнеш само един пръст на крака си — трудно, но не невъзможно. Скоро обаче взех да му хващам цаката. Колкото по-малко съзнание влагах, толкова по-лесно ставаше. Контролът идваше по естествен път, когато просто си представях действието, което исках да извършат.
Пратих ги към дъното на тунела, накарах ги да събират въргалящите се по земята кости и да се замерят с тях — първо по един, сетне по двама, трима и четирима, вкарах нови и нови участници в тази игра, докато накрая стигнах до шест. Едва тогава наредих на гладния горе да стане и да заподскача. Докато го командвах, гладните тук взеха да пропускат по някоя цел.
Няма да е хвалба, ако кажа обаче, че ставах все по-добър. Сякаш ми идеше отвътре. Вече знаех, че имам заложбите да стана истински майстор — ако продължа да се упражнявам. Можех да играя и от двете страни на този гладнишки баскетболен тим. Бих могъл дори да ги накарам да изпълнят всеки танц от „Лебедово езеро“. Ето защо им заповядах да се съберат около мен, наредих на най-силния да ме вдигне и да ме нагласи на гърба си, прикрепяйки ме с език, и после един по един гладните от малката ми армия се изкатериха през шахтата в стаята горе.
Светлините в помещението бяха включени и сега вече виждах, че разхвърляните тела и крайници са от манекени и модели — всички имбрини бяха изведени. Стъклената врата към лабораторията на Каул беше затворена. Приближих я сам, ако не броим гладния, когото яздех, сетне повиках приятелите си — този път със собствения си глас, на английски:
— Ей, елате, аз съм! Джейкъб!
Те изтичаха при вратата, но погледът ми бе вперен в лицето на Ема.
— Джейкъб! — гласът ѝ бе приглушен зад стъклото. — Ти си жив! — Докато гледаше към мен, лицето ѝ придоби странно изражение, сякаш не разбираше какво вижда. Тъй като бях на гърба на гладния, за Ема изглеждаше, че се рея във въздуха.
— Всичко е наред — рекох. — Яздя един от гладните! — Шляпнах го по рамото, за да им покажа, че под мен има солидна основа. — Изцяло е под мой контрол, както и другите.
Накарах единайсетте гладни да пристъпят напред, потрепвайки с крака, за да оповестят присъствието си. Приятелите ми зяпнаха от почуда.
— Наистина ли си ти, Джейкъб? — попита Олив.
— Какво искаш да кажеш с това, че са под твой контрол? — добави Инок.
— Имаш кръв на ризата си! — провикна се Бронуин.
Те отвориха стъклената преграда, но само колкото да можем да разговаряме. Разказах им как съм паднал в шахтата на гладните и едва не са ме прегризали наполовина, и как съм се събудил в компанията на десетина от тях. За да им демонстрирам новите си умения, накарах един гладен да вдигне Уорън заедно със стола, за който е завързан, да го подхвърли няколко пъти, под възторжените възгласи на децата и уплашените викове на Уорън, и да го върне на пода.
— Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си — рече Инок. — За нищо на света!
— Невероятен си! — чух един тъничък гласец и това, разбира се, беше Клеър.
— Чакай да те погледна — рекох, но когато доближих стъклото, тя се дръпна уплашено. Колкото и да бяха впечатлени от уменията ми, нямаше как толкова лесно да свикнат с ужасното присъствие на гладния — и миризмата вероятно също не помагаше.
— Безопасно е — добавих. — Обещавам.
Олив изтича първа при вратата.
— Мене не ме е страх.
— Мен също — завъртя глава Ема. — Нито за миг.
Тя прескочи преградата и ме доближи. Накарах гладния да коленичи, смъкнах се от гърба му и прегърнах несръчно Ема.
— Извинявай, но все още ми е трудно да се държа на краката си — рекох, опрял лице в бузата ѝ, а затворените ми очи докосваха меките ѝ коси. Не ми беше достатъчно, но за момента трябваше да се примиря само с това.
— Ранен си! — Тя се дръпна и ме огледа. — Целият си в синини и дълбоки рани.
— Не ги усещам. Посипах се с прашеца…
— Това е притъпило сетивата ти, но няма да те излекува.
— По-късно ще му мисля. Колко време прекарах долу?
— Часове — прошепна тя. — Мислехме, че си мъртъв.
Опрях челото си в нейното.
— Бях ти обещал нещо, забрави ли?
— Сега искам да ми дадеш ново обещание. Да престанеш да ме плашиш до смърт.
— Ще се постарая.
— Не. Обещай ми.
— Щом приключим с това, ще ти обещая каквото поискаш.
На вратата се показа мис Перигрин.
— Вие двамата най-добре елате тук. И оставете чудовището оттатък, ако обичате!
— Мис П! — възкликнах радостно. — Вече сте на крака!
— Да, възстановявам се — отвърна тя. — Извадих късмет, защото ме докараха тук с последните, а и по някаква странна случайност собственият ми брат ме пощади в пристъп на не обяснима привързаност към мен. Не всички мои посестрими имбрини бяха такива късметлийки.
— Не съм те пощадил, сестрице — прокънтя гласът на Каул от високоговорителите. — Просто запазих най-вкусното ястие за края!
