— Я млъквай, там! — извика Ема. — Когато те открием, гладни те на Джейкъб ще те изядат за закуска!
Каул се разсмя.
— Съмнявам се. Ти си по-силен, отколкото си мислех, момче, но не се заблуждавай. Затворени сте вътре и няма как да се измъкнете. Само забавяш неизбежното. Ако се предадете обаче, може да пощадя неколцина от вас…
С бързо движение и по моя команда един от езиците на гладния изтръгна високоговорителя от стената и го разби на пода. Гласът на Каул замлъкна.
— Когато го открием — заяви Инок, — бих искам да изтръгна ноктите му един по един, преди да му видим сметката. Някой да възразява срещу това?
— Стига да ми позволиш преди това да пратя една ескадрила пчели през носа му — отвърна Хю.
— Ние не действаме така — укори ни мис Перигрин. — Когато това приключи, ще бъде съден по имбринските закони и ще го пратим да изгние в затворническа примка, докато приключи с безпътния си живот.
— И кое му е забавното на това? — попита Инок.
Мис Перигрин го изгледа строго.
Накарах гладния да се отдалечи от мен и с помощта на Ема прекосих, куцукайки, стаята и влязох в предната. Там бяха всички наши приятели — освен Фиона. Видях, изправени покрай стените и насядали върху столовете — с изплашени, извърнати към мен лица — оцелелите имбрини.
Но преди да ги доближа, се озовах в прегръдките на моите приятели. Оставих изтерзаното си тяло на милостта им. Не се бях чувствал толкова щастлив от много време насам. После дотича и Адисън, с благородна осанка, доколкото можеше да се получи с две превързани лапи, и аз се освободих, за да го взема в обятията си.
— Вече за втори път ме спасяваш — рекох и положих ръка на рошавата му глава. — Не зная как ще ти се отплатя.
— Започни с това да ни измъкнеш от тази проклета примка — изръмжа той. — Съжалявам, че изобщо пресякох онзи мост!
Тези, които го чуха, се разсмяха. Може би беше заради правдивата му кучешка природа, но Адисън нямаше задръжки — винаги казваше каквото му е на ума.
— Онзи номер с камиона бе една от най-храбрите постъпки, на които съм ставал свидетел — поклатих глава.
— Заловиха ме в мига, когато се озовах в крепостта. Боя се, че излъгах очакванията ти.
Внезапно зад металната врата отекна мощен гръм. Помещението се разтресе. От лавиците изпопадаха дребни предмети.
— Гадините се опитват да взривят вратата — обясни мис Перигрин. — Заеха се от известно време с това.
— Ще се справим с тях — обещах. — Но първо искам да знам кои са тук. Играта ще загрубее, когато отворим тази врата, та ако има чудати и на други места из крепостта, които трябва да спасяваме, трябва да съм наясно с това, преди да подхванем битка.
В помещението цареше мрак и беше претъпкано с хора, та се наложи да преминем към старата система с извикването на имената. Произнасях всяко име по два пъти, за да съм сигурен, че приятелите ни са тук. Разпитах и за чудатите, които бяха от влечени от ледената къща на мис Рен — клоуна (Олив ни съобщи, хлипайки, че бил хвърлен в бездната, защото отказал да се подчини на заповедите на гадините), сгъващия се човек (изоставен в тежко състояние в метрото), телекинетичката Мелина (на горния етаж, в безсъзнание, след като са точили от душата ѝ) и бледите братя (същото). После се сетих за хлапетата, които мис Рен бе спасила, момчето с нахлупената шапка и чорлавото момиченце змиеукротителка. Бронуин каза, че видяла да ги отвеждат в друга част на крепостта, където държали още чудати.
Накрая преброихме имбрините. Тук беше мис Перигрин, разбира се, която децата не бяха оставили сама от мига, когато се бяха събрали. Имаше толкова много неща, за които исках да говоря с нея. Всичко, което се бе случило от последния път, когато я видях. С нас и с нея. Макар че нямаше време да споменем което и да било от тези неща за краткото време, докато бяхме заедно, усетих, че нещо преминава между нас. Гледаше мен и Ема и в очите ѝ виждах гордост и лека почуда. „Вярвам ви“ — казваше погледът ѝ.
Ала колкото и да бяхме щастливи със спасяването на мис Перигрин, тя не бе единствената имбрин, за която трябваше да се грижим. Сега разполагахме с цели дванайсет. Тя ни представи приятелките си: мис Рен, която Ема бе освободила от куката на тавана, ранена, но иначе в добро състояние. Мис Гласбил, все още озъртаща се замаяно и неразбиращо. Най-възрастната, мис Авъсет, която не бях виждал, откакто заедно с мис Перигрин бяха отвлечени от Кеърнхолм сега седеше в един фотьойл близо до вратата. Мис Бънтинг, мис Трискипър и още няколко, които се навъртаха около нея и я повиваха загрижено в одеяло.
Почти всички изглеждаха изплашени, което донякъде не бе типично за имбрините. От тях се очакваше да са наши настойнички и водачки, но ги бяха държали затворени седмици наред и бяха видели и преживели неща, оставили дълбоки рани в съзнанието им. (Освен това те явно не споделяха увереността на моите приятели в способностите ми да контролирам десетина гладни и стояха колкото се може по-далече от моите питомци — доколкото позволяваше помещението, разбира се.)
