Оказа се, че сред нас има още един човек, когото не познавах — дребен, брадат мъж, който стоеше мълчаливо при имбрините и ни гледаше иззад тъмните си очила.
— Кой е това? — попитах. — Гадина?
Мъжът се намуси.
— Не! — той свали очилата, за да ни покаже очите си, които бяха кривогледи. — Аз съм ТОЙ! — добави с отчетлив италиански акцент. На масата до него имаше голяма, подвързана с кожа книга и той я посочи, сякаш това обясняваше кой е.
Усетих ръка на рамото си. Беше на Милърд, разбира се, отново невидим, след като бе свалил раирания костюм.
— Позволи ми да ти представя най-прочутия темпорален картограф в историята — обяви той тържествено. — Джейкъб, това е Перплексус Аномалус.
— Бонджорно — поздрави Перплексус. — Как сте?
— За мен е чест да се запозная с вас — отвърнах.
— Да — вирна той лекичко нос. — Така е.
— Какво прави той тук? — попитах шепнешком Милърд. — И как е още жив?
— Каул го открил да обитава някаква примка във Венеция от четиринайсети век, където никой не го познавал. Тук е от два дена обаче, което означава, че скоро може да започне да остарява доста бързо.
Доколкото бях започнал да разбирам от тези неща, Перплексус беше изложен на риска от бързо стареене, тъй като примката, в която е живял, бе значително по-стара от тази, в която бяхме ние сега, и разликата между тези времена евентуално щеше да окаже въздействие върху него.
— Аз съм вашият най-голям почитател! — обърна се Милърд към Перплексус. — Имам всички ваши карти…
— Да, вече ми го казахте — прекъсна го Перплексус. — Грацие.
— Което все пак не изяснява какво прави той тук — обади се Ема.
— Перплексус публикувал статии за откриването на Библиотеката на душите — обясни ѝ Милърд. — Така Каул го проследил, отвлякъл го и го накарал да издаде местонахождението ѝ.
— Дадох кръвна клетва никога да не го издавам — рече унило Перплексус. — Сега ще съм прокълнат завинаги.
— Искам да върна Перплексус в примката му, преди да остарее — заяви Милърд. — Не бих желал да нося отговорност за загубата на най-голямото живо съкровище на чудатия дом!
Иззад вратата долетя нов тътнеж, този път по-мощен и оглушителен. Помещението се разтресе и от тавана се посипа мазилка.
— Ще направим всичко по силите си, миличък — успокои го мис Перигрин. — Но първо трябва да се погрижим за някои по-важни неща.
Набързо съставихме план за действие, който се свеждаше до следното: отваряме голямата врата и използваме моите гладни, за да разчистим пътя. Можехме да пожертваме някои от тях, засега ме слушаха и връзката ми с тях постоянно укрепваше. Не ми се мислеше обаче какво би станало, ако нещо се обърка.
Трябваше да открием Каул, стига да можем, но най-важната ни задача бе да се измъкнем живи и невредими от крепостта.
Доведох гладните в преддверието. Чудатите се отдръпнаха, притискайки гърбове в стените и запушили носовете си с шепи, докато чудовищата се скупчваха при масивната врата. Най-едрият екземпляр коленичи и аз се покатерих на гърба му, с което станах толкова висок, че трябваше да се наведа, за да не удрям глава в тавана.
Чувахме гласовете на гадините отвън в коридора. Без съмнение, залагаха поредната бомба. Решихме да изчакаме да се взриви, преди да излезем, затова се отдръпнахме, потънали в напрегнато мълчание.
Бронуин бе първата, която наруши тишината.
— Мисля, че мистър Джейкъб трябва да ни каже нещо.
— Какво например? — попитах и накарах гладния да се обърне с лице към останалите.
— Ами, предстои да ни поведеш в бой — продължи Бронуин. — Произнеси някаква реч.
— Нещо вдъхновяващо — добави Хю.
— Нещо, което да поразсее страховете ни — обади се Хорас.
— Не зная дали ще се справя — отвърнах. — Нито дали ще успея да прогоня страховете ви. Но има едно нещо, за което мисля от известно време. Познавам ви едва от няколко седмици, ала ми се струва, че е от цяла вечност. Вие сте най-добрите приятели, които съм имал някога. Странно е, като си помисля, че само допреди два месеца бях вкъщи и дори не знаех за съществуването ви. И дядо ми бе още жив.
Иззад вратата долетяха приглушени гласове и тропот от нещо метално, изпуснато на пода.
Продължих, като повиших глас:
— Усещам липсата на дядо ми всеки ден, но веднъж един много умен приятел ми каза, че всяко нещо се случва с определена причина. Ако не го бях изгубил, никога нямаше да ви срещна. Предполагам, че изгубих част от семейството си, за да открия друга. Ето как се чувствам. Като със семейството си. Като един от вас.
— Ти си един от нас — подчерта Ема. — Ти си нашето семейство.
— Ние те обичаме, Джейкъб — добави Олив.
— За мен е чест да ви познавам, мистър Портман — заяви мис Перигрин. — Дядо ви много щеше да се гордее с вас.
— Благодаря — отвърнах разчувствано и малко засрамено.
— Джейкъб? — повика ме Хорас. — Може ли да ти дам нещо?
— Разбира се.
Останалите, усетили, че това е само между двама ни, започнаха да разговарят за други неща с тихи гласове.
Хорас се приближи, доколкото му позволяваше миризмата на гладния, и протегна едно малко вързопче. Наведох се и го взех от височината на гърба на гладния.
