— Това е шал — обясни Хорас. — Мис П успя да вмъкне тайно няколко игли и аз го изплетох, докато бях в килията. Помагаше ми да запазя здрав разсъдъка си.
Благодарих му и го разгънах. Шалът бе семпъл, сив на цвят, с висулки по краищата, но беше прилежно изработен и дори имаше моите инициали в единия ъгъл — Дж. П.
— О, Хорас, това е…
— Не е някакво произведение на изкуството. Щях да се справя по-добре, ако при мен беше книгата за плетива.
— Невероятен е — рекох. — Но откъде знаеше, че ще се видим отново?
— Сънувах го — призна той, като се усмихна притеснено. — Ще го носиш ли? Зная, че не е студено, но… за късмет?
— Разбира се — кимнах и омотах шала около шията си.
— Не, така ще се размотае. Ето как — показа ми той как да го сгъна през средата, да го увия около шията си и да го стегна през образувалия се клуп надолу върху ризата. Вярно, че не беше нещо, което да послужи в предстоящия бой, но и не виждах с какво може да попречи.
Ема застана до нас.
— А сънува ли нещо друго, освен мъжка мода? — попита тя Хорас. — Като например къде може да се крие Каул?
Хорас поклати глава и отвърна:
— Не, но имах страхотен сън за пощенски марки… — Ала преди да успее да ни разкаже още, от коридора долетя трясък като от блъснал се във вратата боклукчийски камион, последван от звукова вълна, която ни разтресе до мозъка на костите. Масивната врата в дъното на коридора отхвърча навътре, мятайки панти и метални късове като шрапнели. (За щастие, всички стояхме далече от нея.) Последва кратък миг на спокойствие, докато облакът се уталожваше и всички бавно се надигаха. А след това през звъна в ушите си чух глас от високоговорител да казва:
— Пратете момчето отвън и никой няма да пострада!
— Кой знае защо ми е трудно да му повярвам — рече Ема.
— На мен също — присъедини се Хорас.
— Дори не си помисляйте да го правите, мистър Портман заяви решително мис Перигрин.
— И не мисля — отвърнах. — Всички готови ли са?
Чудатите закимаха. Преместих гладните от двете страни на вратата, със зейнали усти и извадени навън езици, готови за действие. Готвех се да ги хвърля в изненадваща атака, когато чух гласа на Каул от високоговорителите в коридора:
— Отстъпвайте! Държат гладните под контрол! Минете на отбранителни позиции!
— Проклет да е! — извика Ема.
От коридора долетя тропот на отдалечаващи се войници. Изненадващата ни атака се бе провалила.
— Няма значение! — изтъкнах. — Не ти трябва изненада, кога то разполагаш с дванайсет гладни.
Беше време да използвам тайното си оръжие. Вместо нарастващо напрежение преди битка, усещах съвсем противоположни чувства, сякаш съзнанието ми се разпускаше и разтваряше сред гладните. И тогава, докато аз и приятелите ми бяхме отзад, чудовищата започнаха да се прехвърлят през назъбените краища на отвора и стената и хукнаха с ръмжене, скрити зад маската на своята невидимост, нататък в тунела. Гадините откриха огън, ориентирайки се по празните места в прахоляка, който се рееше във въздуха, но после започнаха да отстъпват. През разбитата врата засвистяха куршуми и ние отново трябваше да се прикрием.
— Дай ни знак! — извика ми Ема. — Само ни кажи и ще тръгнем!
Умът ми бе едновременно на много места и ми беше трудно да мисля и отговарям на английски. Аз бях те — тези гладни и коридора, плътта ми се разкъсваше от болка всеки път, когато някой от тях беше ударен от куршум.
Езиците ни ги стигнаха първи: гадините, които не бяха изби гали достатъчно бързо, и храбреците, останали да приемат боя. Минахме през тях, размазахме главите им в стените и малка група от нас спряха, за да забият зъби в плътта им — тук направих опит да изключа сетивата си. Скоро след това гласовете на жертвите утихнаха, замлъкнаха и пушките им и останаха само разхвърляни, изкормени трупове.
Притиснати като в капан в дъното на коридора пазачите наново откриха стрелба. Втори дъжд от куршуми премина през нас, проникване дълбоко и болезнено, но ние продължавахме да тичаме, размахвайки езици.
Част от гадините избягаха през люка. Други нямаха този късмет и когато виковете им затихнаха, ние разхвърляхме телата им встрани от стълбите. Усетих, че двама от гладните ми умират, защото сигналите им отслабнаха бързо и скоро изгубих връзка. Но малко след това коридорът вече бе чист.
— Сега! — извиках на Ема и на останалите от групата. — Нататък!
Подкарах моя гладен по коридора, вкопчен във врата му, за да не падна назад. Ема и другите ни последваха, тя използваше пламтящите си ръце, за да им подава сигнали. Цялата малка армия се понесе по коридора, отпред чудовищата, а отзад чудатите. Първи сред децата бяха най-силните и най-смелите — Ема, Бронуин и Хю, после имбрините и мърморещият Перплексус, който настоя да носи своя тежък „Атлас на дните“. Най-отзад тичаха най-малките деца, плахите и ранените.
В коридора миришеше на барут и кръв.
— Не гледайте! — чух Бронуин да казва, докато подминавахме труповете на гадините.
