Преброих ги, докато ги прескачахме — шест, седем срещу моите двама гладни. Окуражително съотношение, но колко бяха общо гадините? Четирийсет, петдесет? Безпокоях се, че са твърде много, за да можем да ги избием, че има прекалено много от нас, които трябва да опазим. Горе, на открито, лесно можехме да бъдем обкръжени и победени. Трябваше да избия колкото се може повече гадини, преди да излезем на повърхността, където те щяха да притежават числено надмощие.
Съзнанието ми отново се насочи към гладните. Първият вече бе изкатерил витата стълба и се подаваше през отвора — после раздираща болка и чернота.
При излизането беше попаднал в засада.
Накарах следващия на стълбата да вдигне трупа на мъртвия си другар и да го използва като щит. Трупът пое залп от куршуми, а гладният успя да се прехвърли в помещението и да освободи пътя за своите другари. Налагаше се да разгоня гадините бързо, за да ги отдалеча от чудатите, които лежаха наоколо в болничните легла. С няколко удара с езици най-близките противници бяха повалени, а останалите побягнаха.
Пратих моите гладни след тях, а междувременно аз и чудатите излязохме отгоре. Сега вече бяхме достатъчно, за да освободим нашите побратими и посестрими от системите, с които източваха душите им. Разпръснахме се и се захванахме чевръсто за работа. Що се отнася до окования безумец и момчето, което бяхме скрили в килера, те бяха в по-голяма безопасност тук, отколкото с нас. Можеха да ни почакат.
Междувременно оцелелите от моите гладни преследваха гадините към изхода на сградата. Падините стреляха напосоки зад себе си, докато отстъпваха. Стрелкайки езици към краката им, успяхме да препънем неколцина и те завършиха живота си по бърз и ужасен начин, когато моите гладни ги застигнаха. Една гадина се бе скрила зад шкаф, където се готвеше да хвърли граната. Притичващ гладен го видя и успя да го вдигне заедно с бомбата и да го запокити в странична стая. След секунди бомбата избухна, ала и този гладен изчезна от съзнанието ми.
Падините се бяха пръснали и повече от половината бяха избягали, скачайки от прозорците и страничните врати.
Губехме ги, битката се променяше. Бяхме приключили с освобождаването на завързаните за леглата чудати, а моите гладни бяха намалели до седем, включително и този, когото яздех. Наближавахме изхода, бяхме в помещението с инструментите за мъчения и тук трябваше да вземем решение. Поставих въпроса за обсъждане пред хората, които ми бяха най-близки Ема, мис Перигрин, Инок и Бронуин.
— Дали да използваме гладните за прикритие и да щурмуваме кулата? — попитах на английски, вече по-лесно, след като се налагаше да контролирам по-малко гладни. — Или да продължим да се бием?
— Не можем да спрем сега — отвърна Инок, докато изтриваше кръвта от ръцете си, и за моя изненада другите го подкрепиха.
— Ако го направим, те ще продължат да ни преследват — изтъкна Бронуин.
— Не, няма! — извика една ранена гадина, просната недалеч от нас на пода. — Ще подпишем мирен договор!
— Опитахме това през 1945-а — възрази мис Перигрин. — Не си заслужаваше дори хартията, на която го сторихме. Трябва да продължим да се бием, деца. Едва ли друг път ще имаме подобна възможност.
Ема вдигна една горяща ръка.
— Да изпепелим това място до основи.
Пратих моите гладни да прекосят лабораторията и да излязат на двора, преследвайки бягащите гадини. Там ги пресрещна нова засада и изгубих още един гладен, поредното тъмно петно в ума ми, преди да умре. С изключение на този, когото яздех, всички останали гладни бяха получили поне по един куршум, но въпреки раните си бяха доста силни. Еладните, както бях научил от личен и горчив опит, са доста издръжливи чудовища. Гадините, от друга страна, бягаха панически, което обаче не означаваше, че можем да ги зачеркнем. Това, че не знаехме къде се намират, само ги правеше по-опасни.
Опитах се да задържа приятелите си в сградата, докато гладните ми разузнаваха отвън, но чудатите бяха разгневени и възбудени и нямаха търпение да влязат в бой.
— Дръпнете се от пътя ми! — настоя Хю и се опита да ни изблъска с Ема, тъй като стояхме на вратата.
— Не е честно Джейкъб да върши цялата работа! — провикна се Олив. — Трябва да си видял сметката на поне половината гадини, а аз ги мразя не по-малко от теб! При това ги мразя от по-отдавна — от близо сто години! Така че, да ги довършим!
Истина беше — тези деца имаха зад гърба си близо век живот в омраза към гадините, а аз събирах цялата слава. Това беше тяхната битка и нямах право да им попреча да участват.
— Ако наистина искаш да помогнеш — рекох на Олив, — ето какво можеш да направиш…
Трийсет секунди по-късно излязохме на двора и Хорас и Хю пуснаха Олив да се издигне в небето, завързана с въже през кръста. Почти веднага тя се превърна в чудесен шпионски спътник, предавайки ни с пискливо гласче информация за местонахождението и позициите на гадините.
— Има двама вдясно, зад малката бяла барака! И още един на покрива! Неколцина тичат към онази ограда!
