Не се бяха разбягали във всички посоки, а само бързаха да се махнат от откритото пространство. Ако имахме късмет, все още можехме да ги изловим. Повиках моите шест оцелели глад ни при нас. Подредих четирима от тях във фаланга, която да настъпва пред нас, и разположих двама отзад, за да ни охраня ват тила. Аз и приятелите ми бяхме пръснати между тези две редици и трябваше да се справим с онези гадини, които успеят да преминат стената от гладни.
Запристъпвахме напред, към далечния край на двора. Яхнал личния си гладен, аз се чувствах като генерал, командващ армията си от седлото на кон. Ема вървеше до мен, а другите чудати бяха на няколко крачки зад нея — Бронуин събираше камъни и парчета от тухли, за да ги мята, Хорас и Хю висяха на въжето на Олив, Милърд се бе залепил за Перплексус, който не спираше да сипе италиански ругатни, докато се прикриваше с „Атласът на дните“. Най-отзад имбрините подсвиркваха и издаваха различни птичи звуци в опит да привлекат нови крилати приятели за нашата кауза, ала Дяволското гробище беше такова мъртвило, че едва ли имаше и няколко диви птици наоколо. Мис Перигрин се грижеше за мис Авъсет и няколкото замаяни имбрини. Нямаше къде да ги оставим — наложи се да ни придружават в битката.
Стигнахме далечния край на двора, отвъд който имаше пет десетина метра открита площ. Насред това пространство, между нас и високите стени, се издигаше невисока постройка. Беше доста интересна, приличаше на пагода с щръкнал покрив и високи, украсени с орнаменти врати, в които видях да се скриват няколко гадини. Според Олив почти всички оцелели гадини се бяха събрали вътре. По един или друг начин трябваше да ги прогоним оттам.
Над крепостта се възцари временно затишие. Не се виждаха никакви гадини. Спряхме зад оградата в края на двора, за да обсъдим следващия ни ход.
— Какво може да правят там? — попитах.
— Опитват се да ни примамят на открито — предположи Ема.
— Няма проблем. Ще пратя няколко гладни.
— Няма ли да останем незащитени?
— Не зная дали имаме избор. Олив е преброила двайсет гадини да влизат вътре. Трябва да отделя достатъчно гладни, за да им надвият, и ако не се предадат, просто ще бъдат избити.
Поех си дълбоко дъх. Огледах напрегнатите, чакащи лица около мен. Пратих гладните един по един да претичат през откритата площ на пръсти, колкото се може по-безшумно и с надеждата, че никой от сградата няма да ги забележи.
Изглежда, щяхме да успеем — постройката имаше три врати и аз успях да поставя по двама гладни при всяка от тях, без нито една гадина да надзърне отвътре. Гладните заеха позиции пред вратите, докато аз се ослушвах през ушите им. Чух някой да говори вътре на висок глас, но не успях да различа думите. Сетне изсвири птичка. Кръвта застина в жилите ми.
Вътре имаше имбрини. Повече, отколкото предполагахме.
Заложници.
Но ако бе така, защо гадините не правеха опити да преговарят?
Първоначалният ми план бе да разбием вратите и да нахлуем вътре. Ала ако там имаше заложници — особено имбрини, — не можех да предприема с толкова прибързани действия.
Реших да рискувам и да пратя един от гладните да надзърне вътре. Тъй като всички прозорци бяха затворени, налагаше се да го вкарам през вратата.
Избрах най-дребния от тях. Накарах го да извади навън основния си език. Той облиза дръжката и я стисна.
— Пращам един вътре — съобщих. — Само един, да провери какво става.
Гладният завъртя бавно дръжката. Преброих мислено до три и го накарах да отвори вратата.
Наведох се напред и опрях око в цепнатината.
— Поглеждам вътре.
През неговото око виждах част от стената и подредени пред нея клетки. Тежки, черни клетки за птици с различни форми и очертания.
Гладният побутна още малко вратата. Видях още клетки, сега вече и птици, едни затворени, други приковани с вериги за прътове.
Но нямаше гадини.
— Какво виждаш? — попита Ема.
Нямах време да обяснявам, само да действам. Накарах гладните да отворят всички врати и те нахлуха вътре.
Имаше птици навсякъде, крякащи, изплашени.
— Птици! — рекох. — Стаята е пълна с имбрини!
— Какво? — подскочи Ема. — Къде са гадините?
— Не зная.
Моите гладни се озъртаха, душеха въздуха, проверяваха всеки ъгъл.
— Не е възможно! — извика мис Перигрин. — Всички отвлечени имбрини са тук.
— Тогава какви са тези птици? — попитах.
Изведнъж една от птиците запя с писклив папагалски глас:
— Бягай, заеко, бягай! Бягай, заеко, бягай!
Едва в този момент осъзнах, че това не са имбрини. Бяха папагали. И те тиктакаха.
— Залегнете всички! — извиках и всички се хвърлихме едновременно на земята, а моят гладен се преметна назад и ме повлече със себе си.
Пратих моите гладни към вратите, но папагалите бомби избухнаха, преди да успеят да се измъкнат, поглъщайки къщата и десетте чудовища в един мощен взрив. Докато върху нас се сипеха отломки и пръст, аз усетих как съзнанията им угасват едновременно, как всички с изключение на един изчезват от ума ми.
