Над стената се вдигна облак от дим и пера. Чудатите и имбрините бяха изцапани с пръст, някои кашляха и се оглеждаха за поражения. Бях в шок, или нещо подобно, и не можех да откъсна поглед от червеното петно недалеч от мен, където беше запокитен един от гладните. През последния час умът ми се бе напрягал да побере дванайсет гладни и сега внезапната им смърт бе създала мъчителен вакуум, от който се чувствах объркан и странно обезсилен. Но кризата притежава способността да подтиква ума да се концентрира и това, което последва, ме накара да се изправя заедно с последния оцелял гладен.
Иззад стената долетяха множество гласове — мощен боен вик, придружен с тътена на трополящи крака. Всички застинаха и ме погледнаха с разкривени от уплаха лица.
— Какво беше това? — попита Ема.
— Нека да видя — рекох, изпълзях изпод гладния и се отправих към стената.
Орда гадини се носеше към нас през димящото поле. Бяха към двайсетина и тичаха, вдигнали пушки и пистолети, а бели те им очи и зъби проблясваха. Не изглеждаше да бяха пострадали от експлозията и предположих, че са се скрили в подземно скривалище. Бяха ни примамили в клопка, от която папагалите-бомби бяха само първият етап. Сега, когато бяхме лишени от най-силните си оръжия, гадините се бяха вдигнали за последната си атака.
И други чудати надигнаха глави и аз усетих, че започва да ги завладява паника.
— Какво ще правим сега? — извика Хорас.
— Ще се бием! — заяви Бронуин. — Ще им покажем на какво сме способни!
— Не, трябва да бягаме докато можем! — възрази мис Авъсет, чийто превит гръб и покрито с бръчки лица поставяха под съмнение способностите ѝ да тича накъдето и да било. — Не можем да си позволим да губим още чудати!
— Простете, но аз питах Джейкъб — прекъсна я Хорас. — В края на краищата той ни доведе тук…
Погледнах инстинктивно към мис Перигрин, която смятах за най-голям авторитет по въпросите за авторитета. Тя отвърна на погледа ми и кимна.
— Да — рече. — Мисля, че трябва да предоставим решението на мистър Портман. Но бързо, инак гадините ще го вземат вместо нас.
Почти бях готов да възразя. Всички мои гладни с изключение на един бяха мъртви — и все пак, предполагам, това бе начинът, по който мис Перигрин искаше да каже, че вярва в мен, не зависимо дали имам гладни. Както и да е, беше очевидно какво трябва да направим. Никога за последните сто години чудатите не са били толкова близо до пълното премахване на заплахата от гадини и аз знаех, че втори шанс едва ли някога ще се появи. Приятелите ми бяха изплашени, ала твърдо решени — готови, предполагах, да рискуват живота си срещу шанса да унищожат тази напаст.
— Ще се бием — рекох. — Не сме стигнали дотук, за да се отказваме.
Ако имаше такива сред нас, които предпочитаха да бягаме, те замълчаха. Дори имбрините, които бяха дали клетва да ни пазят, не посмяха да възразят. Те знаеха каква ще бъде участта ни, ако ни заловят.
— Само дай команда — насърчи ме Ема.
Надзърнах над оградата. Гадините се приближаваха бързо, вече бяха на по-малко от стотина крачки. Исках да приближат още — достатъчно, за да се опитаме да ги обезоръжим.
Отекнаха изстрели. Отгоре долетя пронизителен вик.
— Олив! — изкрещя Ема. — Стрелят по Олив!
Бяхме оставили бедното момиче да виси горе. Докато гадините я обстрелваха, тя размахваше ръце и танцуваше изплашено. Нямаше време да я придърпаме, но не можехме да им я оставим да се упражняват.
— Хайде да им дадем нещо друго, по което да стрелят — предложих. — Готови ли сте?
Останалите кимнаха като един. Покатерих се на гърба на приклекналия гладен.
— Напред! — извиках.
Гладният скочи на крака, като едва не ме събори, и се понесе с бързината на чул стартов сигнал състезателен кон. Прехвърлихме оградата, като аз и гладният водехме атаката, а чудатите и имбрините ни следваха по петите. Нададох пронизителен боен вик, не толкова да уплаша гадините, колкото да дам воля на натрупалия се у мен страх, и моите приятели сториха същото. Гадините се стъписаха и за момент, изглежда, не можеха да решат дали да продължат атаката, или да спрат и да открият огън по нас от място. Това ни спечели достатъчно време, за да прекосим по-голямата част от откритото пространство, което ни делеше.
Противникът обаче се окопити бързо. Те насочиха пушките си към нас като наказателен отряд и изстреляха залп от куршуми, които засвистяха наоколо и се забиваха в земята. Няколко попаднаха в гладния и задействаха рецепторите ми за болка. Молейки се да не са уцелили някой жизненоважен орган, аз се снижих, за да се прикрия зад тялото му, и го пришпорих напред, колкото се може по-бързо, като използвах дори езиците му и допълнително ускорение.
