За броени секунди двамата с гладния прекосихме делящо то ни от гадините разстояние, а приятелите ми ни следваха по петите. Изведнъж се озовахме сред врага и започна ръкопашен бой, в който предимството бе на наша страна. Докато аз се съсредоточих върху това да избивам пушките от ръцете на гадините, моите приятели вкараха в употреба чудатите си дарби. Ема махаше с ръце като с разпалени факли, проправяйки си път през редицата от гадини. Бронуин мяташе тухлите, които бе събрала, или удряше и поваляше противниците си с голи ръце. Последната пчела на Хю наскоро се бе сдобила с нови приятели и докато той ги подканяше („Целете се в очите, момчета!)“, те се въртяха в бесни кръгове и пикираха върху врага всеки път, когато им се удаваше възможност. Така правеха и имбрините, които се бяха преобразили в птици още след първите изстрели. Мис Перигрин изглеждаше страховита с огромния си остър клюн и закривени нокти, но дори дребничката мис Бънтинг, превърнала се в овесарка, участваше, като се стрелваше рязко към главата на някои войник и му пречеше да се прицели и стреля, което позволявали на Клеър да скочи и да го ухапе по рамото с широката си остро зъба задна уста. Инок също се включи, той извади изпод риза и си три глинени човечета с вилици вместо крака и ножове за ръце, които прати да бодат и режат глезените на гадините. През цялото време Олив ни даваше наставления от птичи поглед:
— Зад теб, Ема! Хю, той зарежда пушката!
Ала въпреки чудатата ни изобретателност, численото преимущество бе на страната на противника и гадините се биеха, сякаш от това зависеше животът им — което бе самата истина.
Нещо твърдо се стовари на главата ми — приклад на пушка — и аз увиснах за няколко секунди на гърба на гладния, полупарализиран, а светът се въртеше около мен. Мис Бънтинг беше уловена и хвърлена на земята. Цареше истински хаос, ужасен, кървав хаос и инициативата постепенно преминаваше на страната на гадините, които ни изтикваха назад.
Тогава чух зад гърба си познат рев. Сетивата ми се възстановяваха бързо и когато погледнах през рамо, видях Бентам да препуска в галон към центъра на битката, яхнал своята страхомечка. И двамата бяха мокри до кости, след като бяха дошли през Панпримтикона по същия начин, по който и ние с Ема.
— Здравейте, млади човече! — провикна се той, докато ме подминаваше. — Нуждаете ли се от помощ?
Преди да успея да отговоря, моят гладен получи още един куршум, който премина през шията му и облиза крака ми, оставяйки кървава диря върху панталона.
— Да, ако обичате! — отвърнах.
— ПТ, нали чу момчето? — извика Бентам. — Убивай!
Мечката се хвърли в боя, размахвайки огромните си лапища и събаряйки гадините като кегли. Пред нея изскочи една гадина, вдигна пистолет и стреля от упор в гърдите ѝ. Мечката изглеждаше по-скоро подразнена, отколкото наранена, тя го сграбчи и го захвърли надалече. Скоро с помощта на моя гладен и на страхомечката на Бентам принудихме гадините да преминат в отбрана. Когато повалихме достатъчно от тях, за да осъзнаят, че сега численото превъзходство е на наша страна и че вече разполагат с не повече от десетина войници, те се огънаха и побягнаха.
— Не им позволявайте да се измъкнат! — извика Ема.
Понесохме се след отстъпващия враг пешком, с крила, върху гърбовете на страхомечка и гладен. Преследвахме ги през димящите останки на папагалската къща, през поле, осеяно с пламтящи изпражнения от обстрела на Шарън, и към сводестата порта на високата външна стена.
Мис Перигрин надаваше пронизителни писъци и се спускаше като пикиращ бомбардировач върху бягащите гадини. Тя събори един от тях по гръб, но това, както и новите атаки на пчелите на Хю, само накараха останалите девет гадини да побегнат още по-бързо. Преднината им нарастваше и моят гладен започваше да показва белези на изтощение, а от десетината рани по тялото му се стичаше черна течност.
Когато наближиха портата, масивната желязна решетка започна да се вдига.
— Спрете ги! — извиках, надявайки се, че от другата страна има хора на Шарън и те ще ме чуят. И тогава се сетих — мостът! Там имаше още един гладен — този, когото видях да се спотайва вътре. Ако успеех да го овладея навреме, може би бих могъл да им попреча да избягат.
Но нямаше време. Те вече бяха преминали портата и излязоха на моста, а аз бях безнадеждно изостанал. Когато стигнах началото на моста, гладният бе уловил пет от тях и ги бе прехвърлил на Димящата улица, където се навърташе рехава тълпа амброзависими — недостатъчно, за да ги спре. Четирите гадини, които все още не бяха прекосили моста, бяха спрели пред зейналата пропаст и чакаха да им дойде редът.
В мига, когато двамата с моя гладен стъпихме върху плач формата на моста, усетих как другият гладен изплува в съзнанието ми. Беше вдигнал трима от последните четирима гадини и тъкмо ги пренасяше.
— Спри — наредих на гладнишки.
