Слънцето печеше безмилостно. Символичната сила на Акома, пратена на помощ на Ксакатекас, не беше променила съществено съотношението, освен да изтегли малка част от многократно превъзхождащите нападатели от кръга от щитове на лорд Чипино. Силите на Акома скоро се оказаха обсадени като своите съюзници, но с една разлика: в тяхната отбрана имаше цел. Стегнати в плътен клин, те като че ли водеха също толкова отчаяна отбрана като Ксакатекас. Само че стъпка по стъпка се приближаваха към съюзниците си.
Тасайо не можеше да не забележи този нюанс. Това, че врагът бе готов да понесе повече загуби от необходимото само за да спечели още някоя педя терен, го притесни. Можеше да нарече Мара страхлива затова, че беше изпратила толкова малко подкрепление, но също така беше твърде хладнокръвно благоразумен, за да изключи възможността друга цел, освен страха, да е мотивирала действията й. Подозренията му се потвърдиха миг по-късно, когато стрелец от стената от щитове на Мара пусна сигнална стрела във висока дъга.
Тасайо изруга яростно, когато стрелата стигна най-високата си точка, наклони се, понесе се надолу и падна сред бойците на Ксакатекас.
— Май успя да изпрати съобщение — притесни се на глас досадният Ударен водач.
— Несъмнено — изръмжа Тасайо. Замисълът му се беше объркал, сигурен беше вече в това. Над стръмнините около долината се вдигаше прах, предупреждение, че там някъде вече се води друго сражение. Скритите му части със сигурност бяха разкрити, а това обясняваше много неща, нито едно от които — добро.
— Трябва да отзовем половината си бойци, обкръжили лорд Чипино — каза Тасайо. — Най-добрият ни шанс сега е да атакуваме командната позиция на Мара и да се надяваме, че е ангажирала другаде ядрото на войската си. Ако е така, имаме чудесна възможност да разбием почетната й гвардия и да я убием. Ако действаме бързо, лорд Чипино и нелепо малкият отряд, който тя изпрати, за да ни отвлече, няма да могат да се отскубнат.
Ударният водач наду рога да подаде сигнал за сбор, а Тасайо стана, присвил очи, и затегна оръжейния си колан. Кимна отсечено на бойния си слуга, който го придружаваше неизменно, и закрачи към воините си. Нищо нямаше да се обърка този път, закле се той на Туракаму Червения. Братовчедът на лорд Десио щеше лично да поведе атаката срещу седловината, където бе Мара.
— Няма да се измъкнеш, кучко!
Тасайо извади меча си и поведе воините.
— Точно както предполагаше, господарю — докладва съгледвачът. — Мара е изпратила всичките си отряди покрай височините, за да нападнат скритите ни сили. Останала е с един офицер като почетна охрана.
— Значи е в ръцете ни. — Изпълнен със задоволство и увереност, Тасайо освободи половината воини, който беше отзовал от битката в долината. — Върнете се да помогнете срещу Акома и лорд Ксакатекас. Един патрул е повече от достатъчен, за да убием кучката на Акома.
Отрядът тръгна, а Тасайо поведе патрула нагоре към седловината, където бе Мара с почетната си охрана. Дори не се опита да се прикрие — всъщност щеше да е безкрайно доволен, ако жертвата му се разтрепереше от страх от приближаването му. Ако изпаднеше в ужас и почнеше да моли за милост, щеше да занесе на братовчед си удовлетворителната история за позора й.
Стигнаха седловината. Завеските на носилката на Мара бяха спуснати и фигурата й се виждаше като сянка зад пластовете прозрачна коприна. Присвил очи срещу блясъка на слънцето, Тасайо видя, че почетната й охрана, мъжът, застанал на стража до нея, е изключително висок и червенокос. Наколенниците бяха твърде къси за краката му. Шлемът, нахлузен върху буйната му рижа коса, не беше затегнат заради жегата. Щом видя бойците на Минванаби, странните му тъмносини очи се разшириха.
След това, за пълна изненада на Тасайо, червенокосият телохранител, който трябваше да е най-избраният й воин, ахна уплашено, дръпна тънките завеси и изхленчи:
— Господарке, врагът идва!
Безкрайно зарадван, Тасайо даде сигнал за щурм.
Телохранителят на Акома стисна копието си, но миг след това сякаш премисли, хвърли го с трясък върху камъните, завъртя се и побягна.
Тасайо се изсмя и викна на воините си:
— Дръжте кучката!
Щурмовият патрул връхлетя. Тасайо нададе пронизителен вой — колкото боен вик, толкова и прослава на Червения бог. Скочи към лъскавата зелена носилка, дръпна копринените завеси настрани и заби меча си в облечената в коприна фигура вътре.
От възглавницата, пронизана от острието му, изригна облак пера на джига. Стъписан и обзет от ярост, Тасайо удари отново. Раздра се коприна и втора изкормена възглавница изхвърли съдържанието си във въздуха.
Разхвърчалият се пух го задави и Тасайо изруга. Вбесен и забравил всякакво благоприличие, посече за трети път в изблик на неовладяна ярост. В носилката имаше само възглавници, увити в женска копринена роба. Почетният телохранител, червенокосият, съвсем явно беше роб, оставен за заблуда, а носилката — лъжлива стръв… и може би капан.
Умът на Тасайо заработи бързо. В този момент, скрита някъде из скалите наоколо, Мара със сигурност се смееше с цяло гърло за сметка на Минванаби.
