Огледа се за някаква, податка накъде да отпрати посрамените си воини от патрула, унизени и зажаднели за кръв също като него. Да проследят бягащия роб беше твърде явно — Мара със сигурност щеше да е по-умна…
В този момент засвистяха стрелите.
Една порази мъжа до Тасайо точно над набузника на шлема му и той падна, задрал лицето си с нокти. Други воини също се олюляха и западаха, а самият Тасайо получи кос удар в бронята, който раздра дълбоко през кожените пластове, преди стрелата да отскочи. Инстинктивната му реакция като командир бе да предотврати безразборното отстъпление и той веднага заповяда всички да се оттеглят под прикритието на скалите. Тасайо започна едновременно да следи полета на стрелите и да обмисля контраатака, за да унищожи стрелците на Акома.
Но откъм пътя, по който току-що бяха дошли, се разнесе трополене на откъртени камъни. Тасайо се обърна натам и видя да се мярва увенчан с пера шлем на офицер на Акома. Последваха го фигури със зелени брони, чу се съсъкът на извадени от ножниците мечове. В шумотевицата се разнесоха заповеди за атака.
— Опитват се да ни отрежат — каза бързо Патрулният водач на Минванаби.
— Невъзможно! — отсече Тасайо. Нямаше как Мара да е придвижила воините си толкова бързо, че да го заобиколят и да нападнат в тил.
Командирът на патрула благоразумно си замълча.
— Чо-джа — заяви Тасайо. — Сигурно е оставила част от тях в резерва.
Чо-джа можеха да се движат достатъчно бързо по този несигурен терен… и все пак шумът откъм пътя явно беше от човешки същества. Тасайо се поколеба само още миг. Не можеше да допусне грешка. Щом Мара го беше примамила тук, със сигурност можеше да го отреже и да унищожи и него, и хората му. А това щеше да е разгром за господаря му Минванаби.
Лицето му щеше да е познато — ако не на нея, то на лорд Ксакатекас. Беше твърде изтъкната фигура в Партията на войната и щяха да го познаят. Тялото на толкова високопоставен братовчед в дома Минванаби щеше да е стабилно доказателство за измяна. Макар инцидентът да беше извън границите на империята, договарянето с пустинниците означаваше подкрепа за враговете на императора. И въпреки че Тасайо лично бе готов да жертва живота си срещу възможността да прати Мара на Туракаму, не смееше да го направи така, че честта на предците му да бъде накърнена. Мара го беше хванала в капан. Имаше само едно решение, колкото и да беше неприятно.
— Отстъпваме — отсече Тасайо. — Изтегляме се в добър ред, но бързо. Не бива да отстъпим победа на врага.
Воините се подчиниха безпрекословно, изоставиха укритията си и затичаха на зигзаг, за да се спасят от стрелците на Акома. Лицата им бяха безизразни като на истински ветерани. Тасайо също не показваше никакви чувства, но всяка стъпка назад го пареше под краката. Никога не го бяха принуждавали да бяга от бойното поле. Унижението го жилеше като жива рана. Досега бе ненавиждал Мара като враг на Минванаби. От този момент омразата стана лична. Заради този сегашен срам, донесен му от грешка в тактиката и собствената му припряна кръвожадност, Господарката на Акома в бъдеще трябваше да плати. Щеше да гони нея и потомството й, до последния си дъх. Стрелите съскаха около него в съзвучие с пъшкането на падащите и издъхващи воини. Докато бягаше, Тасайо се закле да подготви разгрома й хладнокръвно, всеки ход — замислен и извършен с ледена увереност, докато това оскърбление не бъдеше възмездено.
Един от падналите се оказа бойният му слуга. Усетил, че мъжът вече не тича зад рамото му, Тасайо отново изруга. Щеше да се наложи да обучи друг, а това беше разхитително, след като повечето кандидати умираха, преди да намери някой с достатъчно бързи рефлекси. Още една лична сметка, която трябваше да се уреди, още една причина Мара да бъде принудена да страда. Погълнат от омразата си, Тасайо тичаше през долината, без да поглежда назад. Така и не разбра, докато не се добра до половината си отряд, който припряно и преждевременно беше освободил, че той и ударната му сила са надвити от шепа чо-джа и войници, измамили го да повярва, че е обкръжен. Бяха използвали шлемове, вдигнати на пръти, и парчета броня, влачени на въжета през пясъка, за да вдигнат, шум и прах.
Ударният водач му го обясни и макар на лицето му да се четеше почтителност и да нямаше и намек за подигравка, Тасайо изкрещя гневно:
— Млъкни! — И нареди на патрулния водач: — Прережи му гърлото и му вземи перата. От този момент си повишен на неговия пост.
Патрулният водач се поклони и извади меча си, за да изпълни заповедта на командира си.
