Тасайо погледна с гняв към хребета, където Мара и почетният й телохранител сигурно се бяха спотаили някъде и се надсмиваха над поражението му. Това, че беше обкръжил Ксакатекас и че едва ли не зависеха от милостта му, не смаляваше позора. Изобщо не се обърна, когато Патрулният водач посече Ударния водач, и все едно не чу как мъжът изхъхри последния си дъх върху пясъка, а заповяда нова атака срещу лорд Чипино и изолирания половин отряд на Акома, който Господарката бе изпратила на жертвоприношение. Щом не можеше да се докопа до Мара, можеше поне да се погрижи честта й да бъде унищожена заедно със съюзника й.
Но слънцето прехвърли зенита и започна да се спуска през пластовете прах към хоризонта на запад, а воините на лорд Чипино продължаваха да се държат. Много от тях вече лежаха мъртви, но оцелелите не губеха дух. Настроението на Тасайо се влоши още повече, когато един изтощен бегач донесе вестта, че воините зад западния хребет са нападнати и избити от Акома. Източният хребет може би още се държеше. Оттам обаче не беше дошъл вестоносец, за да го потвърди. Тасайо прати съгледвачи да проверят, но никой не се върна.
— Проклетите чо-джа — завърши вестоносецът. — Без тях победата й изобщо нямаше да е възможна.
— Какво имаш предвид? — попита раздразнено Тасайо, но след миг го видя със собствените си очи, когато отряд воини на Акома нахлу от дефилето между хълмовете, за да се притече на помощ на Ксакатекас. Дойдоха с невероятна бързина, яхнали своите съюзници чо-джа. Щом стигнаха до мястото на битката, слязоха, стегнаха редици и връхлетяха с отмъстителна ярост срещу бойците му.
Воините на Тасайо се бяха сражавали целия ден под безмилостното слънце. Бяха плувнали в пот и нямаше откъде да извлекат сила срещу тази нова и неочаквана заплаха. За разлика от тях, войниците на лорд Ксакатекас получиха нов кураж от притеклите им се на помощ и натиснаха с подновена надежда. Минванаби не можеха да ги задържат и на Тасайо отново му се наложи да даде сигнал за отстъпление.
Изрече заповедта със стиснати зъби и мъртвешки пребледнял. Заговорът му в Достари беше рухнал в развалини, абсолютен провал. И само защото го бяха го надиграли в тактиката, нещо, което изобщо не се беше случвало на Келеуан, нито в кампанията на Военачалника срещу Мидкемия.
Вкусът на поражението беше нов и твърде горчив за него. Тасайо поведе отстъплението на останките от армията си, а стомахът му кипеше от разбирането, че е унищожил всякаква възможност да си отмъсти. Не можеше да остане в пустинята, за да предприеме втора атака. Пустинните мъже, които беше пратил напред като стръв, нямаше да му простят измяната. Племената вече щяха да са настроени срещу него, вождовете им сигурно щяха да се закълнат в кръвен данък. Макар Тасайо да гледаше с презрение на този варварски обичай и да не се боеше от пустинните хора, все пак не можеше да пренебрегне опитите им да си отмъстят. През целия път до Банганок, докато не натовареше хората си на корабите, които щяха да ги върнат през морето, трябваше да търпи набезите им.
Тази нощ, седнал под звездното небе, Тасайо потъна в мрачен размисъл. Не искаше да пие вино шаа, за да притъпи болките от битката. Изключи от ума си гласовете на войниците си, извисени в горчиво негодувание, докато превързваха раните си и точеха нащърбените си мечове. Нямаше да погледне на запад, където последната светлина на залеза бе заменена от блясъка на победните огньове на Акома и Ксакатекас. Скоро, обеща си той, тези огньове щяха да станат на пепел. Скоро Мара щеше да съжали за мимолетната си победа, защото следващия път, когато умът му влезеше в двубой с нейния, поражението на Акома щеше да е пълно и окончателно.
Мара влезе в командната шатра на Господаря на Ксакатекас и направи поклон, подобаващ за Управляваща господарка пред особа с по-висок сан. Макар победата в сражението през деня да беше нейна, беше решила да не изтъква триумфа си. Не изчака високомерно в своята палатка и не настоя Господарят на задължения й дом да дойде при нея, тоест благоразумно и дискретно не наложи новоспечелената си позиция над владетел, който можеше да причини на Акома повече вреда, отколкото да помогне, ако гордостта му бъдеше ненужно накърнена. Постара се и да не си придаде особена важност, а да представи посещението си като не особено важна визита на учтивост.
— Милорд Чипино — заговори тя, след като се изправи. — Ти изрази интерес към почетната ми охрана и особено към войника, който прояви такава забележителна страхливост, че приспа бдителността на Тасайо, прехваления братовчед на Десио.
Лорд Чипино махна на слугата, който прилагаше горещ компрес върху отоците на гърба и врата му, да го остави на мира и лъснал от масла и ухаещ на ароматни мехлеми, даде знак на чакащия млад роб да го загърне с чист халат.
— Да. — Чипино погледна високия мъж в сенките зад Мара и добави: — Ела насам.
