Кевин пристъпи напред. Беше облечен в мидкемийските си панталони и риза с бухнали ръкави, стегната на кръста с цурански колан от застъпващи се кръгли раковини. Сините му очи бяха изпълнени със смях. Спря с ръце на кръста и загледа спокойно лорд Чипино.
Владетелят на Ксакатекас бе виждал често варварския роб в палатката на Мара. Но сега, след като Бойният водач на Акома му беше казал, че тактиката през изтеклия ден е на Кевин и че всички те все още са живи и дишат благодарение на варварската му логика, огледа по-внимателно мъжа, докаран като пленник отвъд разлома. Покашля се учтиво. Тъй като в културата му не съществуваше протокол как да се обърне към проявил героизъм роб, се задоволи с леко кимване и нареди на младия си роб:
— Донеси възглавница за младежа.
Робът я донесе от личната му спална ниша. Без това да го притесни, Господарят покани варварина да седне и след това, бащински удовлетворен, че младежът се е настанил удобно, засегна крайно деликатната според него тема.
— Ти си роб, затова можа да побегнеш страхливо, след като господарката ти заповяда да го направиш, нали?
За негова изненада Кевин се засмя.
— Робството няма нищо общо — отвърна той с кънтящия глас на мъж от Кралството. — Да видя изненадата на лицето на Тасайо беше достатъчно удовлетворение.
Лорд Чипино се намръщи, но прикри объркването си, като отпи от чашата теш, чакаща го на подноса до лакътя му.
— Но все пак си бил офицер в армията на родната ти земя, така поне ми каза господарката ти. Не изпита ли срам да покажеш страхливост?
Веждите на Кевин се извиха.
— Срам ли? Или изигравахме врага, или загивахме. Смятам, че срамът е дребна цена пред това да си вечно мъртъв.
— Неговият народ цени живота много повече от нас — намеси се Мара. — Те не признават Колелото на живота и не възприемат божествената истина. Не разбират, че ще се върнат в следващото си прераждане според честта, която са придобили в сегашния си живот.
— Вие имате традиция, но нямате усет за стил и въображение — прекъсна я Кевин. — Не цените шегите като хората в Островното кралство.
— Аха — каза лорд Чипино и озадаченото му лице се отпусна, сякаш това обясняваше всичко. — Избяга от Тасайо и не изпита срам, защото възприемаш поведението си като шега.
Кевин прикри насмешливото си раздразнение зад сдържана търпимост.
— Би мото да се опрости и по този начин, да. — Кривна глава, тръсна червената си коса и добави: — Най-лошото в тази задача беше, че едва можах да се сдържа да не се изсмея. Добре, че каишките на резервната броня на Люджан бяха толкова стегнати, иначе щях да се пръсна въпреки всичките си усилия.
Чипино поглади брадичката си.
— Шега — заключи той, въпреки че отново беше озадачен. — Вие мидкемийците сте удивително странни в мисленето си.
Погледна Мара и се увери, че слугите му са се съобразили с нуждите й и са й поднесли чоча, както я обича. Откакто се помнеше, беше живял в среда на изискана изтънченост и беше обучил слугите си да наблюдават гостите му, да изучават нуждите им и да реагират в задълженията си по гостоприемството без изричните му заповеди. Това се отплащаше. Беше удивително колко може да се смекчи един противник, когато се суетят около него все едно, че е в своя си дом. Мара не беше тук като враг, но лорд Чипино осъзнаваше задължението си към нея и гореше от нетърпение да уговори благоприятно отплащане. Избра момента и подхвърли въпроса след като Мара се бе отпуснала с напитката си, но достатъчно бързо, за да не й даде време да мисли много.
— Лейди Мара, твоите войници и гениалността на военната ви тактика днес спестиха на дома Ксакатекас още по-трагични загуби. Ние сме ви в дълг по този повод и сме готови да платим честно и достойно възнаграждение.
Господарката беше млада. Беше надарена, но все още й предстоеше да придобие твърдост, за да е опитна във Великата игра. Сега го доказа, като се изчерви.
— Милорд, войниците на Акома постигнаха само това, което се полага между съюзници. Не е нужна голяма награда, освен едно официално заклеване в съюз пред свидетели, при завръщането ни в родината ни.
Замълча, наведе очи и в този момент приличаше повече от всякога на малко момиче. Челото й леко се намръщи, когато размисли и осъзна, че трябва да поиска още нещо от Ксакатекас, за да не остане по-извисеният от нея в обществото с чувството, че в бъдеще ще му бъде намеквано за неизплатен дълг. Да се остави такъв въпрос недорешен беше неблагоразумен ход, който след време можеше да напрегне дружеските отношения.
— Лорд Чипино — добави тя официално, сякаш въпросът я смущаваше, — заради действията на Акома в полза на твоя дом, моля едно благодеяние: в момент по мой избор да се съгласиш гласът ти в Имперския съвет да бъде даден, както аз пожелая. Ще бъде ли това приемливо?
Лорд Чипино наведе глава, напълно доволен. Молбата беше дребна, а и момичето бе предпазливо, за да поднесе толкова скромна молба. Нареди да доведат писаря, за да се подпечата споразумението официално. И заради толкова уместната реакция на Мара добави:
