— Нека се направи пълна броня за варварския роб, в цветовете на Акома, за да може да служи както се полага на своята Господарка следващия път, когато й потрябва да заложи капаните си с почетната си охрана. — Кевин се усмихна, оценил сухия цурански хумор: никога нямаше да му се разреши да носи тази броня, но щеше да си я има като трофей. После, след като въпросът с дълга бе решен така задоволително и трайно, Чипино, плесна на слугите си да поднесат храната. — Ще вечеряте тук — рече той и махна с широк жест, за да покаже, че включва и варварския роб. — Заедно ще пием чудесни вина, за да отпразнуваме поражението на враговете ни.
Мара се събуди от докосването на ръка, която енергично я разтърсваше за рамото. Превъртя се и въздъхна. Не й се ставаше.
— Събуди се — прошепна Кевин в ухото й.
Постелята беше топла и удобна. Мара се размърда неохотно. Все още уморена от предния ден, а и с главоболие от виното шаа, изпито с лорд Чипино в чест на победата, с усилие отвори натежалите си клепачи.
— Какво има?
Утринното небе — платнището на палатката беше вдигнато, за да влиза хлад, тъй като в пясъчните дюни в низините температурата не спадаше след залез-слънце, както в планините — изсветляваше. Мара примигна и се сгуши до топлото тяло на Кевин.
— Много е рано — възрази тя и го погъделичка закачливо.
— Мара — укори я нежно високият варварин. — Люджан чака с вест.
— Какво?
Мара бързо се надигна и плесна с ръце да й донесат халат. В другия край на командната шатра, като сянка пред осветеното преддверие, Люджан закрачи с дълги крачки по килима; държеше офицерския си шлем под мишница. Господарката на Акома припряно пъхна ръце в ръкавите на халата, стана и докато Кевин се суетеше с панталоните си, бързо излезе през завеската от ресни, разделяща двете помещения.
— Какво има?
Люджан се поклони.
— Господарке. Ела бързо. Идват пратеници.
Мара спря само да пъхне крака в сандалите, поднесени й от един слуга, и последва Люджан.
И щом излезе, спря толкова рязко, че Кевин, забързан след нея, я блъсна.
Но тя не му се сопна. Гледаше изненадано седмината мъже, които се спускаха към лагера. Бяха ниски, халатите им бяха обшити с мъниста от стъкло, кост и нефрит, а косите им бяха на плитки, навързани с разноцветни пискюли, но иначе облеклото им беше бозаво. На китките им имаше сини татуировки на сложни и заплетени шарки, като гривни.
— Приличат на племенни вождове — каза удивено Мара.
— И аз си помислих същото — отвърна Люджан. — Но идват сами и невъоръжени.
— Повикай лорд Чипино — заповяда Мара.
Люджан й отвърна с обичайната си хитра усмивка:
— Вече си позволих тази волност.
Доверила се на чистия инстинкт, Мара добави:
— Постовете ни да оставят оръжията. Веднага.
Люджан изгледа подозрително приближаващите се фигури, после сви рамене.
— Дано боговете да са с нас. След вчерашната измама на Тасайо вождовете нямат особена причина да ни обичат.
— Точно на това се надявам — отвърна бързо Мара и загледа намръщено как след заповедта на Люджан постовете оставят оръжията си на пясъка.
— Мислиш ли, че тези вождове идват като мирни пратеници? — попита лорд Чипино зад рамото й, гласът му все още беше дрезгав от спането.
— На това разчитам — отвърна Мара.
— А ако не са? — Изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото притеснен?
Мара отвърна с усмивка:
— Ако не са, това си е техен проблем. Казах на Люджан да нареди на постовете ни да оставят оръжията. Не съм казала нищо за другите ни бойци.
Люджан се ухили.
— Точно така, господарке. Готови сме за всякакви неприятности.
Седмината пустинни жители спряха пред стражите и първият, с най-многото мъниста, се поклони.
— Пуснете ги да минат — извика лорд Чипино. — Ще преговаряме.
Стражите послушно се разделиха и пустинните мъже минаха между тях мълчаливо и тръгнаха през лагера с късите си крака, без да поглеждат нито наляво, нито надясно, право към Господаря и Господарката пред палатката. Спряха, подредиха се в полукръг и ги загледаха все така мълчаливо, като изваяни от пясък статуи, само мънистата им леко се полюшваха.
— Повикайте преводач — каза лорд Чипино на един от слугите на Мара, след това хвана ръката й и я поведе напред с две отмерени крачки. Заедно Господарят и Господарката сведоха глави На езика на знаците на пустинните племена протегнаха напред отворените си длани в знак за отказ от враждебни действия.
Вождът начело повтори поздрава си — серия от жестове, включващи носа, устата и ушите му. След това се поклони според имперския обичай и мънистата му се люшнаха на пискюлите. После, след тези прецизни движения, неочаквано заговори възбудено.
Преводачът, дребен закръглен мъж, нает от Лама, явно схвана същината, защото напористото бърборене на пустинния мъж изведнъж секна.
— Какво каза той? — попита настойчиво Мара.
Преводачът вдигна посивелите си вежди в израз на непресторена изненада. Сякаш първо опита думите на езика си, за да се увери във верността им, преди да отговори.
