Жертвите, които правим полностью

Преди Урсула да успее да зададе въпрос или да възрази, той затвори Скайпа. Усмихваше се. Въпреки всички грешни решения не беше успял наистина да се отчужди от всичко и от всички. Харесваше Урсула. Отношенията им през годините бяха сложни, но сега се бяха стабилизирали достатъчно, за да се превърнат в нещо, което не можеше да нарече другояче освен приятелство. Макар че целта си оставаше да я вкара в леглото. Не че тя му липсваше кой знае колко, нито пък вярваше, че сексът може да ги сближи още повече. Просто беше толкова очевидно, че той ще трябва да се бори, за да го постигне. Да играе играта по-добре откогато и да било, само за да победи. Тя беше истинско предизвикателство.

За разлика от нощта, която му предстоеше, помисли си той. Отвори вратата на хотелската стая.

В коридора стоеше Магда. От книжарницата.

Не й знаеше фамилията. Не го и интересуваше. Взе си якето от една закачалка до вратата и го наметна.

— Да пийнем ли по едно, или предпочиташ да хапнем? — попита той и излезе в коридора.

Не възнамеряваше дори да й дава възможност да предложи да останат тук.

Стаята не ставаше дори за чукане.

Били лежеше напълно разсънен и зяпаше в тавана, мъчеше се да успокои дишането си. Погледна Мю. Тя спеше спокойно до него, обърната наляво, както обикновено. Значи едва ли е вдигнал шум.

Не е крещял.

Както в съня си.

Този сън не му се беше явявал отдавна, но сега се върна. Предположи, че е реакция на разговора в съблекалнята и всичко след това. Мю го беше попитала дали му се говори, но беше достатъчно умна и тактична да не го притиска, докато сам не пожелае. Но цяла вечер стоя при него, разбираща и подкрепяща. Обикновено заспиваше в мига, в който главата й докоснеше възглавницата, но този път го прегърна, милва го по косата. Близка. Кожа до кожа. До него, ако му потрябваше.

Тя беше твърде добра за него. Не я заслужаваше. Но щеше да я заслужи. С времето всичко случило се щеше да остане далечен спомен. Щеше да потъне в миналото. Тих шепот, в който той щеше да се научи да не се вслушва.

Но тогава дойде сънят.

Изобщо не прилича на сън. В него няма нищо абстрактно и нереално. Никакви неясни очертания, нищо, което да смекчава или разкрасява. Напротив. Всичко е неумолимо ясно и подробно.

Върна го в онзи ден.

Той изтичва от банята, през апартамента, до спалнята на Йенифер. Тя лежи гола на леглото. Ръцете й са приковани за рамката с белезници. Краката са разтворени, вързани с тесни кожени ремъци. Той диша толкова тежко, че целият се тресе, докато протяга ръка към рамото й, но се спира.

В онзи ден и онова място.

Тъмнолилави петна по шията й. От неговите пръсти. Отпред два ясно видими палеца, притиснали гръкляна. Лицето й. Върхът на езика, който стърчи между сухите устни. Кръвоносни съдове, които са се спукали под кожата на лицето. Очите, които се взират в него, от които той никога няма да избяга…

Били отметна завивката и седна в леглото. Нямаше да заспи повече тази нощ. Ужасът още не го напускаше. Почти толкова силен и вцепеняващ като в онзи ден.

Когато се случи.

Той не помнеше всяка подробност от миговете, след като я завари в този вид, не помнеше и колко време мина, докато си възвърна нещо подобно на самообладание. Помнеше колко абсурдно делничните мисли — като да не изпусне влака до западното крайбрежие и как ще му се ядоса Мю — се смесваха с бавното осъзнаване какво е станало. Какво е сторил.

Йенифер беше мъртва.

Той я беше убил.

От паника, съчетана с махмурлук, повърна. Когато се надигна от тоалетната чиния и си изплакна устата, си помисли, че е длъжен да съобщи. Да се обади в полицията, на колегите. Да признае всичко. Да ги накара да разберат, че е било нещастен случай. Но после се спря. Какво значение имаше? Че не е било нарочно.

Тя си оставаше мъртва, а той си оставаше убиец.

Щеше да загуби всичко. Работата си, Мю, приятелите. Всичко.

Спомняше си как се върна в дневната, плака и псува, удряше юмруци в слепоочията си в опит да помисли трезво.

Да постъпи както е редно или да спаси себе си.

Вътрешната борба.

Накрая взе решение. Помнеше онзи миг. Седеше на нейния диван, погледът му падна върху пикела и карабинерите на стената. Не просто взе решение, ами започна да обмисля план. Знаеше какво трябва да направи. Какво се налагаше да направи.

Щеше да спаси себе си и всичко, което притежаваше.