— Защо? — попита тя, по-скоро любопитна, отколкото разочарована, и отхапа от сандвича с авокадо, който си беше купила.
— Не искам.
Простата истина.
Себастиан остави чашата кафе, друго не си беше поръчал. В кафенето, където го заведе Ане-Ли, освен тях имаше още само четирима клиенти. Още беше много рано.
— Мога ли да променя решението ви по някакъв начин? — Ане-Ли го погледна над чашата със сок от моркови.
В тона й нямаше ни най-малка следа от сексуален намек или покана и Себастиан реши също да се преструва, че не вижда такава.
— Как ме открихте? — попита.
— Обадих се на Торкел Хьоглунд. Той ми каза, че вече не работите при него, че пишете книга. Така ли е?
Изненада се, че Торкел знае. Сигурно бе научил от Урсула. Чудеше се дали Торкел е проявил интерес, или тя му е казала, без да я пита. Не че имаше значение. От старите му колеги не Торкел бе този, който му липсваше.
— Затова се обадих в издателството и те ми казаха, че сте тук — продължи Ане-Ли, след като не получи отговор на въпроса си.
— Защо просто не ми се обадихте?
— Щяхте ли да вдигнете?
— Не.
— Щяхте ли да ми позвъните по-късно?
— Не.
Ане-Ли пак му се усмихна, сякаш открито недружелюбният му тон я забавляваше.
— Дотук е само четиресет и пет минути с кола — сви рамене тя. — Реших, че ще ви е по-трудно да ми откажете в лицето — продължи и сведе очи. — Особено ако ви поканя на закуска.
— Но не ми беше — прекъсна я Себастиан. — Отказах ви веднага.
Усмивката й помръкна. Взе една салфетка и си избърса устата, след което се приведе към него. Този път беше сериозна.
— За по-малко от месец бяха извършени две брутални изнасилвания и един опит. Той няма да престане. Още жени ще пострадат. Той е хищник.
— Много хора са хищници — вдигна рамене Себастиан.
— И не чувствате никаква отговорност да се опитате да ги спрете, ако можете? — учуди се Ане-Ли.
Себастиан я погледна в очите. Истината беше, че не, не чувстваше. Не носеше отговорност за света. Не го водеше желание да го направи по-добър. Отговаряше само за себе си и за собствените си деяния; никога не разбираше онези, които, когато някой извършеше нещо нередно, „се срамуваха, че са шведи“ или „се срамуваха, че са мъже“, или изобщо се срамуваха от чуждите прегрешения. Той не вярваше в колективната вина. Нито в колективната отговорност. Беше наясно, че ако се опита да обясни, ще изглежда точно толкова егоистичен и безчувствен, колкото беше в действителност, а усети, че по някаква причина не желае Ане-Ли да има лошо мнение за него.
— Вече не работя с полицията — каза само, отмести поглед от нея и отпи от кафето.
— По собствен избор?
Себастиан я изгледа въпросително. Ясно беше, че няма намерение да й отговори, затова тя продължи:
— Напуснали сте „Риксмурд“, за да обикаляте по книжарниците в разни малки градчета и да говорите за двайсетгодишни книги?
Себастиан мълчеше. Ане-Ли побутна чинията, сключи ръце под брадичката си и го прикова с поглед.
— Чела съм книгите ви. Стават, сносен писател сте, но сте страхотен криминален психолог.
— Аз съм най-добрият — каза Себастиан по навик.
— Защо тогава не вършите това, в което сте най-добър, вместо нещо, в което сте горе-долу добър?
— Защото не искам.
— Е, добре. Поне опитах — облегна се тя. — Ще трябва да пробвам с другия. Першон Ридарщолпе.
— Той е идиот. — Себастиан не се сдържа и се подсмихна. — И знам какво сте намислили.
— Какво съм намислила? — пак му се усмихна чаровно Ане-Ли.
— Използвате всеизвестната ми неприязън към Ридарщолпе, за да се съглася да работя с вас. Няма да стане.
— Добре тогава, значи ще довършим закуската си с дружеско бъбрене и после всеки поема по своя път. — Ане-Ли взе чашата си и се облегна назад. — Да ви е попадал някой хубав филм наскоро?
Себастиан я изгледа. Тя не приличаше на другите полицаи, с които беше работил. Сега разбра защо не му се искаше да има лошо мнение за него. Харесваше я. Но той нямаше да работи с нея, а тя никога нямаше да легне с него, тъй че щяха да постъпят точно така — щяха да закусят и да си побъбрят дружески, а после всеки щеше да поеме по своя път.
Телефонът й иззвъня. Тя го извади от джоба си, погледна дисплея и вдигна, без да му се извинява.
— Здравей, Ваня, какво има?
Обърна гръб на Себастиан и изслуша отговора, но той дори не забеляза. Правилно ли беше чул?
Наистина ли беше Ваня? Неговата Ваня?
В Упсала ли е отишла да работи?
Известно му беше, че си е взела почивка от „Риксмурд“, но с Урсула не бяха говорили повече за нея. Той не попита, тя не му каза. Ане-Ли приключи разговора с обещание да се върне в службата до девет часа и остави телефона си на масата, отново без да се извини.
— Кой беше? — попита Себастиан със, както се надяваше, равнодушен тон.
— Една от разследващите ми полицайки. Сигурно я знаете, дойде от „Риксмурд“. Ваня.
— Ваня Литнер.
— Да, същата. Добро момиче.
Себастиан беше последният човек на света, който би повярвал в божествената намеса, съдбата или дори късмета, но това… Ваня беше в Упсала и работеше по разследване, в което току-що го помолиха да се включи. И от всички възможни места това стана в една ранна сутрин в Сала.
Нов шанс.
Последен шанс.
