Били подскочи, когато чу гласа на Мю. Набързо се увери, че тя не вижда екрана, и превключи на нещо служебно.
— Бачкам. Не мога да заспя.
Мю дойде при него и го прегърна през рамо, хвърли бърз поглед на екрана и се наведе да го целуне по челото.
— Заради историята с Йенифер?
— Сигурно.
— Искаш ли компания?
Той я прегърна през кръста и въздъхна.
— Не, лягай си.
Тя само кимна, но остана при него. Тайната го разкъсваше. Но скоро тя вече нямаше да стои между тях. Когато злополуката при гмуркане във Франция станеше официална версия за случилото се с Йенифер, той щеше сам да повярва, че това е истината. Писъкът, който непрестанно клокочеше току под повърхността, щеше да се превърне в тих шепот. Сигурен беше в това.
Разбира се, никога нямаше да открият тялото на Йенифер.
И това се беше наложило да свърши през онези дни в Стокхолм.
Беше напрегната седмица.
Вече е вчера.
Когато те предадох.
Предадох всички ви. Провалих се.
Не можах да заспя.
Исках да изляза. Да се кача горе.
Помниш ли летните нощи, когато седяхме на покрива?
Гледахме града.
Повече мълчахме, но понякога си говорехме.
За всичко. За бъдещето.
Не сме мислели, че то ще е толкова кратко.
Полицията дойде. Там. Където Клара се измъкна. Видях ги.
Жалко е, че допуснах грешка.
Ами ако вече приближават.
Трябва ми още време.
Мислех, че ще имам.
Но и с теб така мислехме.
Онези нощи на покрива.
Никъде нищо не пише за Йевле.
Значи не са открили всичко.
Но няма смисъл да гадая.
Продължавам по план.
Още не се е свършило.
Ни най-малко.
Утре заминавам за Вестерос.
Себастиан бутна кафявата дървена врата на хотела. Младият мъж на рецепцията му се усмихна, когато приближи.
— Добро утро — поздрави го с толкова жизнерадостен и напевен тон, че Себастиан го намрази само заради тези две думи.
Изгледа го кръвнишки и го подмина мълчаливо.
— Имате посетител.
Себастиан спря. Първоначалният му порив беше да се обърне и да си тръгне. Да избяга. Не познаваше никого, който би могъл да го посети тук. Никого освен Магда. Как е стигнала до хотела преди него? Събудила се е сама в леглото, почувствала се е употребена, метнала се е в колата, недоволна от ролята, която й е отредил. Той набързо си повтори събитията от вечерта и нощта. Тя притежаваше всичките му книги, знаеше доста за него. Проявяваше голям интерес.
Прекалено голям?
Ако беше тя, Себастиан се надяваше да е дошла да му крещи. Това можеше да го изтърпи. Но ако настояваше за някаква форма на обвързване, тогава ставаше досадно. Боже, и така имаше предостатъчно жени, които влагаха твърде много чувства в еднократната им свалка. Последната такава в момента лежеше в женския затвор в Юста за опит за убийство срещу Урсула.
— Ето ви.
Себастиан се завъртя към коридора, който водеше навътре в хотела. До едната стена бяха поставени две черни кожени кресла до ниска масичка с безплатни вестници. В едно от креслата седеше жена. Не беше Магда. Около четиресетгодишна, предположи Себастиан. С тъмна коса до раменете, сини очи и хубава фигура под палтото, отбеляза той по навик, когато тя остави вестника, който беше прелиствала, и се изправи.
— Не ме познахте — жената тръгна към Себастиан с развеселено изражение.
— Не — призна си той честно.
А трябваше ли? Дали не е била на срещата в книжарницата снощи? Не, би я забелязал. Изглеждаше далеч по-интересна от малко скучната Магда, с която беше прекарал нощта.
— Ане-Ли Уландер, запознахме се в Лунд.
Това не му помогна ни най-малко. Дали е спал с нея?
Възможно беше. Даже вероятно. Поне така му се искаше.
Но това не обясняваше какво търси в хотела му в Сала в шест и половина сутринта. Кога последно беше ходил в Лунд? Преди много години.
— Помогнахте ни в едно разследване — продължи тя с обясненията.
— Вие сте полицайка от Лунд — кимна Себастиан и загуби интерес в мига, в който разбра, че вероятно го търси по работа.
— Бях, сега съм в Упсала.
— Аха, гледай ти.
— Закусихте ли?
Не беше. Магда още спеше, когато той се измъкна от дома й малко след пет. Консултира се с картата в телефона си и видя, че ще му трябват четиресет минути да се върне в хотела. Надяваше се разходката да му се отрази благотворно, да му помогне да задържи мимолетното чувство на удовлетворени малко по-дълго, но още по пътя през тъмния пуст град отново се почувства празен и с натежало сърце. Затова пое по заобиколен път с надеждата слънцето да изгрее, докато ходи, та да му просветне, поне в буквалния смисъл; но когато стигна, още беше тъмно.
Тъмно и тъжно.
Нямаше да остава, вече беше решил. Право в стаята, събира си багажа и се омита. Само че Ане-Ли се появи.
— Аз не закусвам — отвърна той.
Което не беше вярно, но никак не му се искаше да удължава престоя си в Сала, нито да узнае за какво го търси полицията на Упсала.
— Е, аз закусвам — усмихна се Ане-Ли, изгледа помещението, в което се намираха, и го хвана под ръка. — Само че не тук.
— Не.
Отговорът беше кратък и ясен. Не оставяше място за тълкувания или недоразумения, но беше ясно, че Ане-Ли няма да се откаже толкова лесно.
