Себастиан погледна компютъра, който беше захвърлил на леглото, но после се отказа. Точно както трябваше да направи и когато от издателството му се обадиха с идея за малко турне с лекции и срещи с автора. Шест места из страната само за две седмици. Трябваше да съвпадне с излизането на старите книги в ограничен тираж в джобен формат.
Той се съгласи.
Затова сега стоеше в потискаща хотелска стая в Сала.
Домакин на събитието беше единствената книжарница в града. Голям, добре подреден магазин само на хвърлей от главния площад. Служители, които изглеждаха щастливи от идването му. Четиресет души публика, може би четиресет и пет. Повечето жени, разбира се, както на повечето културни мероприятия, независимо в коя държава се намираш.
Не че Себастиан имаше нещо против.
Стига да пожелаеше, жънеше успех сред жените. А обикновено пожелаваше. Почти винаги.
Ухажването, съблазняването и последвалият секс бяха сред малкото неща, които още можеха да го събудят.
Поне за малко да запълнят празнотата. Глухата болка.
В книжарницата, както обикновено, го слушаха с внимание и интерес. Особено една жена на не повече от петдесет, която седеше вдясно от импровизираната сцена. Първа зададе въпрос, когато дадоха думата на публиката, а след края на срещата дойде при него с две книги за автограф. Старото издание, забеляза Себастиан, явно купено преди участието му в случая с Риалити убиеца да го постави в светлината на прожекторите.
— Може да напишете „За Магда“ — каза му тя и пусна усмивка, която поне на Себастиан се видя изпълнена с възхищение.
Фенка — така щеше да е още по-лесно.
— Вие ли сте Магда? — усмихна й се той.
— Да, може да напишете и някакво лично посвещение, ако искате — добави тя и го погледна в очите.
Той изписа цял роман върху заглавната страница и продължи да разговаря с нея, докато подписваше книгите на останалите от опашката. След това си тръгнаха заедно от книжарницата и тя го попита къде е отседнал. Той й каза и тя го съжали. В Сала имало и по-хубави хотели.
Той искрено се надяваше да е така.
За доброто на Сала.
Размислите му прекъсна иззвъняване от компютъра. Търсеха го по Скайп. Нямаше нужда да поглежда екрана, за да разбере кой се обажда. За момент се запита дали има сили да говори с нея, но после реши, че има, и щракна с мишката. Урсула се появи на екрана.
— Здравей, нали не съм те събудила?
— Не, не, няма страшно — отговори той и усети, че е постъпил правилно, като прие разговора. Радваше се да я види.
— Къде си? — попита тя, понеже фонът зад него не й се видя познат.
— В един изпаднал хотел в Сала.
— Какво търсиш там?
— Литературни работи. Ти какво правиш?
— Още съм в службата.
— Да, виждам.
Познаваше стената зад нея. Тя седеше в конферентната зала на третия етаж, която винаги наричаха просто „Стаята“. Мястото, където екипът на „Риксмурд“ се събираше да обменя информация за случаите, по които работеха. Себастиан осъзна, че му липсваше. Всичко му липсваше. Работата и колегите. Все тая, по всяка вероятност кракът му повече нямаше да стъпи там.
— Все същото ли е — никакъв личен живот и почти нищо за вършене?
— Помагам на екипа за „студени“ случаи с една работа.
Което означаваше, че „Риксмурд“ няма нов случай и че тя все така няма личен живот. Себастиан не биваше да задълбава в този въпрос. Тя му се обаждаше късно вечерта, за да си поприказват. Мислеше за него. Трябваше да е благодарен, че поне един човек мисли за него. Само че признателността и деликатността не му бяха в характера.
— Значи Торкел не е там?
Урсула изсумтя, наведе се към екрана и понижи глас, което беше съвсем ненужно. Себастиан не можеше да си представи, че може да има някой друг в службата по това време. Определено беше сама в Стаята.
— Тръгва си в пет нула нула всеки ден, откакто заживя с Лисе-Лоте.
Себастиан забеляза, че поне не каза „оная Лисе-Лоте“, което си беше напредък, но му се стори, че все още долавя известна ревност в гласа й, когато се заговореше за новата любов на Торкел. А може би си въобразяваше. Тъкмо Урсула беше сложила край на връзката им. Макар че това не означаваше задължително, че й се иска той да намери щастието с друга жена. Дребнаво може би, глупаво, но тя беше жив човек, а хората често бяха глупави и дребнави.
— Кога се прибираш?
— Утре.
— Искаш ли да се видим? За вечеря например?
— Да, защо не.
Урсула се засмя леко:
— Няма нужда да отговаряш толкова ентусиазирано…
Себастиан отвори уста, но в този момент на вратата се почука.
— Кой пък е това?
— Румсървис.
— В западнал хотел в този час?
Понякога забравяше колко добра полицайка е тя.
— Трябва да затварям. Утре ще се видим.
