Беше учил пет години в университет и после беше ходил на специализация. Подозираше, че Мю е получила лиценз или диплома от някой мастър клас в интернет и че на уебсайта си, ако има такъв, е написала как вярва „във вашия потенциал“ и „можете да откриете вътрешната си сила“, и „всички отговори са вътре във вас“, и — за да скрие липсата на истинско научно познание — как тя съзнава, че „най-много е научила от собственото си пътешествие през живота и от своите преживявания“.
— Но Били изглежда щастлив с нея — добави той и сви рамене.
— Не съм толкова сигурна.
Тя млъкна, сякаш усетила, че разкрива твърде много, но Себастиан имаше чувство, че би искала да продължи. Почака.
— Той й изневери — промърмори тя най-сетне.
— Кога?
— През лятото. Докато преследвахме Лагергрен.
— С кого?
— Не знам.
— А откъде разбра?
— Той ми каза.
— И е искал да го кажеш и на мен?
Съвсем резонен въпрос. Отговорът, естествено, беше „не“. Но той й беше приятел. Един от малкото й приятели. Защо тогава клюкарстваше за него в автомобил на път към Вестерос?
Вината беше на Мю.
По едно време, докато бяха на гости на Торкел и Лисе-Лоте, тя се беше оказала насаме с Мю и докато се усети, изтърси, че се опитва да забременее. Което не влизаше в работата на никого. Най-малкото на Мю, която някак успяваше да изглежда любопитна и натрапчива, докато сама дърдореше за Били, работата си, брака, търсенето на лятна вила, всичко толкова прекрасно и съвършено, че Ваня изведнъж изпита нужда някак да развали перфектната картина. Щом Мю съумя да изтръгне информация, която тя не искаше никой да знае, значи беше справедливо и Ваня да издаде някоя тайна.
Адски глупаво, разбира се.
Дребнаво, детинско, незряло.
Но станалото — станало.
— Да не казваш на никого — наблегна тя на всяка дума; вече съжаляваше. — И в никакъв случай на Били.
— Естествено.
— Обещай.
— Нали обещанията ми не струват пукната пара — каза той с престорено обиден тон.
Веднага разбра, че шегата не се прие добре.
— Обещавам. Ако реша да си бъбря с Били, имам по-важна тема за разговор.
Той явно нямаше намерение да разкрие каква точно и тя не попита. Продължиха пътя си. Мобилният на Ваня извибрира. Тя го извади.
— Били и Карлос пращат информация за Ингрид Дрюбер.
Ваня четеше и пътуването продължи в приятна тишина. Едно от най-хубавите пътувания с кола, които Себастиан помнеше.
Дори табелата, която след около час им съобщи, че влизат във Вестерос, не успя да развали доброто му настроение.
Понякога се налага да се предадеш.
Понякога няма как да продължиш.
Разговорът с Ида, двете нападения, онзи журналист, който я причака на паркинга — всичко това беше успяла да парира, да изтърпи. Защото беше съсредоточена върху крайната цел, тя беше по-важна от светските проблеми; за нея се грижеше Бог, подкрепяше всяка нейна крачка по пътя.
Днес се събуди в шест. Нощем отново спеше относително добре. Внимаваше повече, когато се прибираше сама, всеки път изпитваше известна тревога, но като цяло се справяше все по-добре и по-добре с всеки изминал ден. Както знаеше, че ще стане. С Божията помощ. Отново се чувстваше силна. След половин час молитви, кратка разходка, душ и закуска, отиде в църквата.
След края на сутрешната среща със служителите се прибра в малкия си семпло обзаведен кабинет. Бюро, неголямо канапе и фотьойл в единия ъгъл за разговори на четири очи, библиотечка на едната стена, наполовина пълна с книги, наполовина с информационни брошури. Картини с различни християнски мотиви по тъмнозелените стени. Зад нейния стол — любимата й репродукция на „Спасителят на света“, смятана за творба на Леонардо да Винчи. Тя посвети цялата сутрин на административна работа и подготовка за неделната служба; за днес нищо не беше планирала за изборите, никакви изповеди и обсъждания на предстоящи кръщенета, сватби и погребения. Имейлът й беше пълен с писма, които чакаха отговори, трябваше да прегледа плана за рехабилитация след болест на един служител, тъй като имаше среща с кантора по този въпрос и трябваше да се подготви. Обикновен ден с обикновени задължения.
И тогава дойдоха двамата.
От полицията. Националния отдел за разследване на убийства.
Млада жена и мъж на средна възраст. Ваня Литнер и Себастиан Бергман. Знаеха толкова много, далеч повече от журналиста. Като че ли знаеха всичко.
Понякога се налага да се предадеш.
Понякога няма как да продължиш.
Младата жена не откъсваше очи от нея, сякаш четеше по лицето й и разтълкуваше всяка една дума на Ингрид.
— Знаем за Ab ovo — изрече и после замълча, явно очакваше Ингрид да разкаже всичко.
За един кратък миг тя понечи да излъже. Или поне да се преструва, че нищо не разбира, но после осъзна, че щом полицията е стигнала до нея, значи или Клара, или Ида е проговорила.
— Антиаборт група в Упсала, чийто водач сте били вие — добави Ваня, когато отговорът се забави.
— Да.
— И в която е членувала Линда Форш.
Отново понечи да излъже. Клара не беше с тях в онази вечер, затова не може тя да е разказала. Какво е разкрила Ида? Вероятно всичко. Когато говориха по телефона, Ингрид усети по гласа й, че е пред пълен срив.
