Жертвите, които правим полностью

Когато пристига, е по-бледа от обикновено, но в това няма нищо странно, преживява тежки моменти. И физически, и психически. На въпроса как се чувства, отговаря, че не й е добре, за първи път има усещане, че нещо не е наред. Това я плаши, кара я да се пита, да се съмнява. Положението се утежнява от това, че мъжът й не успява да я подкрепя. Че никой не е до нея. Има една приятелка, Тересе, но и тя не я подкрепя както трябва, не я разбира напълно. Казва само, че ще приеме което и решение да вземе Линда, че зависи от нея, но между редовете се чете, че според приятелката й тя допуска грешка.

Затова си няма никого.

Освен Ab ovo.

Говорят си за всичко, не само за бременността и тревогата, помагат й да се успокои, да се почувства по-добре, да се отпусне. Опитват се да я отърват от тревожността, да й помогнат да намери утеха в това, че Бог винаги постъпва правилно, да усети радостта, че носи в себе си нов живот. Да се наслаждава на чудото, което расте в нея. След разговора се молят заедно. За нея, за нероденото й дете, за мъжа й. Молят се всичко да мине добре, молят се за сила в тежкото положение, в което е изпаднала, молят се да забрави тревогите и да се сдобри с мъжа си, любовта между тях да разцъфти отново.

Сякаш се чувства по-добре, по-весела е, по-спокойна. Благодари им, не знае какво би правила без тях. Без вярата си. Без Бог. Приготвят се да се разотиват. Линда само иска да се отбие до тоалетната. Чакат я, бъбрят си — за Линда и детето, разбира се, но и за други неща.

Улрика първа го забелязва.

— Ужасно дълго се забави.

Чакат още минута-две, после всички слизат до тоалетните на долния етаж. Само една е заета и заключена. Почукват.

— Линда.

Но не получават отговор.

— Линда, добре ли си, наред ли е всичко?

Все така няма отговор. Настъпват няколко секунди хаос, преди да решат, че все някак трябва да отворят вратата. За щастие ключалката е стара, от онези с процеп от външната страна, в който можеш да пъхнеш монета или ключ и да завъртиш, да отвориш отвън. Така и правят.

Линда лежи на пода. В безсъзнание е. Има много кръв. Всички изпадат в шок, не знаят какво да правят. Ида тихо се моли зад тях. Улрика влиза в тоалетната, опитва се да събуди Линда, търси пулс. Има пулс, неритмичен, но ясен. Трябва й помощ, трябва да я закарат в болница.

— Викайте линейка!

Естествена реакция, правилна реакция, само че не могат. Не могат да извикат линейка. Намират се в помещенията на Църквата. На Шведската църква. Тя при никакви обстоятелства не бива да се свързва с тяхната група, с тяхната дейност.

— Разбирате ли колко е нередно? — прекъсна Ингрид разказа си и Себастиан и Ваня видяха как се поизправи на фотьойла; този въпрос явно я вълнуваше. — Група, която защитава словото на Библията, Божието слово като неопровержимо и неоспоримо, не може да показва, че принадлежи към Църквата.

— Защо не може? — попита Ваня, макар да имаше чувството, че знае отговора.

— Защо ли? Защото тя напълно изгуби посоката. Щяха да направят всичко възможно да се дистанцират, да обяснят, че не са замесени, че не знаят нищо и че ще вземат мерки.

— Да изритат фундаменталистите — предложи Себастиан.

— Ще вземат мерки срещу това, че вярваме и живеем според Божието слово — продължи Ингрид, сякаш не е чула подмятането му; и той, и Ваня забелязаха, че страните й започват да поруменяват. — Защото защитаваме светостта на живота. Толкова ниско са паднали, че щяха да се отърват от нас, от тези, които защитават ценностите, които би трябвало да са техни. Точно затова Шведската църква е в криза.

— Значи не сте се обадили за линейка от страх да не ви уволнят?

Ингрид се обърна към Себастиан и на Ваня й се стори, че търпението й е на изчерпване. Ваня тихо изруга. Нуждаеха се от възможно най-пълна информация, а в такъв случай постоянните подмятания не бяха най-добрата тактика.

— Не очаквам от вас да разберете — каза Ингрид със — помисли си Ваня — впечатляващо самообладание.

— Хубаво, защото не разбирам.

— Ако по някаква причина диоцезът не ме отстранеше, обществеността щеше да го изиска. Публичен линч в социалните медии. Тогава не беше чак толкова зле, колкото днес, когато Туитър може да унищожи целия ти живот, но пак беше страшно.