Ваня се обърна към него и го погледна спокойно и открито:
— Благодаря ти — каза кратко.
Себастиан само кимна, но вътрешно ликуваше. Смяташе сега да остави тази тема, да не я притиска да споделя, да не я разпитва за подробности. Увеличи скоростта, засили радиото и двамата продължиха в мълчание.
Ваня се облегна назад, докато излизаха от Сундбюберг по посока E18 на север. Облаци покриваха небето и така и не стана съвсем светло, както се получаваше понякога през късната есен. Фасадите изглеждаха по-мрачни от обикновено. Твърде рано за коледни лампички по прозорците, които да ги оживяват в продължение на около месец. Всички листа бяха опадали от дърветата при ранното застудяване, снегът се беше разтопил, минувачите се бяха увили в топли тъмни дрехи. Сиво и безцветно — това беше цялостното усещане за външния свят.
Каква странна сутрин.
Валдемар се качи с нея в апартамента, седя в кухнята с Юнатан, докато тя се къпеше и се приготвяше. Докато се обличаше в спалнята, ги чуваше как си приказват и Валдемар се смее. Приятно й беше да го чуе весел. Тя дойде при тях в кухнята и Юнатан предложи да ги остави насаме, да отиде по-рано на работа. Топло стисна ръката на Валдемар и каза, че много се радва, дето са се видели отново.
Валдемар отговори със същото.
Личеше си, че и двамата са искрени.
Когато останаха сами, отново се почувстваха неловко. Ваня си приготви закуска, предложи и на Валдемар, но той отказа, стигало му едно кафе. Той като че ли не смееше да поеме инициативата, когато двамата оставаха насаме.
Все още беззащитен, слаб, разкайващ се.
Но и все още напълно откровен.
Даде да се разбере, че не се свързва с нея, защото не иска да й се натрапва. Държи да й даде времето, което й е нужно, за да реши тя как да продължат; той щял да уважи решението й.
Говореше открито за рака, за съдебното дело, за всичко, случило се между Ваня и Ана, как за известно време загубил почва под краката си, как смятал, че няма връщане назад, че е стигнал края на пътя. Тогава сбъркал, вече го знаел. Сега се чувствал по-добре. Тя не бивало никога, при никакви обстоятелства да го допуска обратно в живота си само защото изпитва вина или страх какво би сторил, ако го отблъсне.
Ако намерят отново пътя един към друг, щяло да е само по нейно желание.
Тя го попита за обвиненията. Той вдигна рамене. Какво да каже?
Беше сбъркал.
Взе глупави решения.
Наруши закона.
Цялата история с „Дакгея“ беше необяснима. По-мащабна и по-сложна от аферата „Трустор“. Бяха замесени няколко компании. Подставени лица, поръчки, конкурси, фирми фантоми, бушони. Документите по разследването вече бяха няколко хиляди страници, а то още не беше приключило. Валдемар все още беше заподозрян в участие, но не се налагаше да остава в ареста.
Къде би могъл да отиде?
Всички бяха наясно, че той далеч не стои на върха на пирамидата и че няма скрити милиони, от които да живее, ако избяга, изключваха и опасността да унищожи доказателства. Затова беше навън.
Без Ана. Без дъщеря си.
Сам.
Може би защото в последно време Ваня беше започнала да мисли за собствено семейство, за своето място в света, за собствена история, срещата с Валдемар й даде храна за размисъл. Винаги бе знаела, че Валдемар е най-малко виновен от тримата, че я е предал най-малко, а беше пострадал най-жестоко. Тя се досещаше до какво ще доведе сутрешната среща, но трябваше да подреди мислите си, за да е сигурна, че решението й ще бъде правилно.
Странна сутрин. Но се чувстваше добре. Беше й хубаво. Срещата с Валдемар й се отрази благоприятно. И заслугата беше на Себастиан. Не го очакваше от него. Може пък да се е променил.
Дали наистина го вярваше?
Въпреки всичко.
Знаеше, че сам няма да я заговори, след като му беше забранила, но той заслужаваше малка награда. Обърна се към него:
— Какво ще кажеш за гаджето на Торкел?
Себастиан изглеждаше искрено изненадан, беше очаквал да спазват правилото за неговорене извън службата, но бързо намали звука на радиото.
— Харесвам я. Изглежда симпатична… Наистина не го направих нарочно. Онова с Урсула. Бях съвсем сигурен, че й е казал. Той е от хората, които биха го направили.
— Да — съгласи се Ваня.
— Дано не съм прецакал нещо — въздъхна Себастиан и наистина го мислеше. — Личи си, че е щастлив.
— Да… А как ти се видя жената на Били?
— Не съм сигурен. Каква беше точно? Лайфстайл коуч?
— Кариерен коуч — поправи го Ваня с лека усмивка, която го загря повече от парното в колата, макар да беше нагласено на двайсет и четири градуса.
— И какво значи това? Помня, че тя обясни, но аз се бях изключил.
— Помага на хората да се чувстват по-добре и да достигнат пълния си потенциал. — Тя го погледна и усмивката й стана по-широка. — Нали си психолог, значи имате общи теми за разговор.
Тя се шегуваше с него. Той беше на седмото небе.
— Не, нямаме — натърти той.
