Пъхна се в своята половина от леглото, нагласи алармата на телефона си и въздъхна, като видя, че ще звънне след четири часа и единайсет минути.
— Будна съм — чу от страната на Лисе-Лоте и се завъртя към нея. Тя лежеше на една страна и го гледаше. — Не знаех дали смяташ да останеш в Упсала, или не.
Може би той само си въобразяваше, че гласът й звучи леко обвинително.
— Извинявай, че не се обадих, но беше страшно. Оказа се, че имаме още две изнасилвания и едно самоубийство.
Тя не отговори. Само надигна завивката и се премести в неговата половина от леглото. Отпусна ръка на гърдите му и облегна чело на бузата му. Той пъхна ръка под нея, за да може тя да се настани по-удобно.
— За Урсула… — започна Торкел.
— Няма нужда да го обсъждаме сега.
— Не знам защо не ти казах — продължи той, сякаш не чул думите й. — Сигурно съм си мислел, че ако кажа нещо, може би няма да искаш да я виждам всеки ден…
— На ревнивка ли ти приличам?
— Тогава не знаех, в началото, а после, като те опознах… Като че ли никога не идваше подходящ момент, а и не смятах, че има значение.
— Наистина няма.
Той завъртя глава, доколкото можеше, за да я погледне. Наистина ли щеше да мине толкова безболезнено?
— Няма никакво значение, че сте били заедно, нито че работите заедно. Просто исках да го чуя от теб.
Тя наистина беше по-добра, отколкото заслужаваше той.
— Но сега разбирам отношението ти към Себастиан — добави тя и той усети, че се усмихва.
— А ако искаш да знаеш, този път действително се стараеше да се държи прилично.
— Заспивай — погали го тя по бузата.
— Обичам те.
Той искаше да го казва често. Всеки ден. Не просто да го казва, а и да го показва. С всяко свое действие. За да не се съмнява тя никога.
— Знам, и с право — пошегува се Лисе-Лоте, протегна се и го целуна по брадясалата буза. — И аз те обичам.
Но Торкел вече беше заспал.
Трима души умряха.
Наистина ли постъпвам правилно? Заслужава ли си?
Всичко става, защото ти не искаше никой да умира.
Просто имахме различни мнения кога някой трябва да живее.
Човек не бива да отнема живот.
При никакви обстоятелства.
Така казваше ти.
Така пише.
Така е.
Това ме утешава понякога, когато се съмнявам.
Защото пише още:
Каквато вреда някой направи на ближния си, със същото да му се отплати.
Око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога.
Така че може би им се разминава леко.
На другите.
На оживелите.
Можехме да обсъдим това.
Както обсъждахме всичко друго.
Невинаги се разбирахме. Даже напротив.
Но се уважавахме.
Уважавахме чуждото мнение.
Дори когато беше глупаво. Опасно за живота.
Де да можех да върна времето назад.
Мисля много за тогава. За теб. За нас.
Все повече и повече за миналото.
Все по-малко и по-малко за бъдещето.
Може би защото чувствам, че нямам такова.
Валдемар вече чакаше на тротоара, когато Себастиан дойде да го вземе. Направи му впечатление колко е отслабнал, как се е съсухрил. Не че беше толкова странно — в последно време преживя какво ли не.
Рак. Два пъти.
Опит за самоубийство и разследване за престъпление, което все още течеше.
Себастиан опита да си припомни кога бе видял Валдемар за последно. Вероятно в онзи период точно след като научи, че Ваня му е дъщеря, когато изпитваше нездрав, натрапчив копнеж да е близо до нея. Когато — не се гордееше с това — направо я преследваше. Тогава виждаше Валдемар всеки четвъртък да я изпраща до дома й на „Сандхамнсгатан“, след като бяха вечеряли заедно.
При него и Ана. Родителите й.
Когато още бяха двойка. Семейство.
Преди всичко да рухне.
Преди Себастиан Бергман да влезе в живота им.
Още помнеше как жадуваше да й стане толкова близък, колкото беше Валдемар. Как би дал всичко, за да бъде той мъжът, който получава прегръдка за довиждане, който я целува нежно по челото.
Как ревнуваше.
Завиждаше.
Как стори всичко по силите си да унищожи отношенията им. Трудно беше да си представи, че оттогава бе минала малко повече от година и че сега щеше да вложи също толкова енергия, ако не и повече, за да се опита да възстанови връзката помежду им.
След като Валдемар си сложи колана, Себастиан посочи на пода пред седалката един плик с кафе, питки с кашкавал и две канелени кифлички от „Севън-Илевън“, но Валдемар поклати глава. Беше видимо притеснен, кършеше ръце, гледаше през прозореца. Себастиан пусна радиото. Пътуваха в мълчание.
— Тя още ли не знае, че идвам? — попита Валдемар, когато свиха по улицата на Юнатан в Сундбюберг.
— Не знае.
— Ами ако не иска да ме вижда?
— Мисля, че ще иска.
— А ако не желае?
Себастиан разбираше безпокойството му. Липсата на контакт в последно време можеше да се обясни с това, че тя няма време, че е заета с новата си любов, че работи в чужд град, че си има други проблеми. Обяснения колкото искаш. Но целенасочено дистанциране, отхвърляне, блъсната врата в лицето — това беше друго. И Себастиан познаваше чувството по-добре от всеки друг.
— Липсваш й.
— Ти така казваш.
