Не само го казваше, а и се надяваше да е вярно. Много зависеше от това. Не само за Ваня и Валдемар. Ако трябваше да е честен, дори и да се опиташе, не можеше да прояви интерес към състоянието на едната половина от тази двойка.
Паркира пред тъмножълта четириетажна къща с фасада от бетон и яркочервени дограма и балкони. Контрастът между самата сграда и червените елементи създаваше впечатление, че някой е решил, че малко цвят ще отвлече вниманието от доста непривлекателната 75-годишна постройка. Себастиан погледна часовника. Бяха се разбрали екипът да поспи до по-късно сутринта. Изведнъж усети известни съмнения за плана си. Или по-точно за липсата на план.
Дали тя беше будна?
Дали изобщо беше тук?
Дали искаше да бъде събудена от двамата си бащи, от които се опитваше да се дистанцира?
Не знаеше, не знаеше и не — това бяха отговорите на трите въпроса, но той трябваше да продължи. Обърна се към Валдемар, докато отваряше вратата на колата:
— Хайде — каза с възможно най-окуражителен глас. — Ще се получи.
Слязоха от колата и тръгнаха заедно към входа, но един глас ги спря:
— Какво сте намислили, дявол да ви вземе?
Обърнаха се едновременно и видяха Ваня, изпотена в спортния си екип въпреки студа, да стои задъхана на улицата зад тях. Гледаше ги очаквателно, без ни най-малък намек, че се радва да ги види.
— Здравей, Ваня — продума Валдемар и само в тези две кратки думи успя да вложи толкова много едва сдържана радост от срещата с дъщеря си, че дори Себастиан леко се трогна.
Върху Ваня обаче явно ефектът не беше такъв.
— Какво сте намислили, дявол да ви вземе? — повтори тя малко по-бавно, сякаш смяташе, че първия път не са я разбрали.
— Идеята беше моя — пристъпи към нея Себастиан.
Валдемар остана на място, все едно се страхуваше тя да не се обърне и да побегне, ако я доближи.
— Каква изненада.
— Чуй ме, само две минути…
— По-добре не.
— Моля те. Две минути и се махаме.
Тя хвърли поглед към Валдемар, чиито рамене бяха отпуснати отчаяно, главата му беше клюмнала. Ваня пак се обърна към Себастиан с примирено кимване.
— Вината е моя. За всичко — започна той и избра истината; това беше последният му шанс, всичко или нищо. — Аз унищожих семейството ти. Ако не се бях появил, щяхте още да сте заедно. Разбирам, че може би няма да можеш да се помириш с Ана, но Валдемар… — той посочи с глава окаяното създание на тротоара, — Валдемар ти липсва. Зная, че ти липсва.
— Откъде? С Юнатан ли си говорил?
По дяволите, биваше си я. Бърз ум. Едва ли беше споделяла с много хора какво й липсва, какво желае, за какво копнее. Не разкриваше емоционалния си живот пред всеки. Но Себастиан нямаше намерение да предава приятеля й, не искаше да засилва раздразнението й.
— Нямаше нужда. Помислих над думите ти. Че не ми пука какво искаш. Помислих какво може да искаш и знам колко близка си била с Валдемар.
Той я гледаше искрено и открито — изражение, което владееше до съвършенство, но което, колкото и да е странно, му се удаде по-трудно сега, когато говореше наистина откровено.
— Този вид близост. Този вид обич. На мен би ми липсвала.
Кратка пауза. Дали наистина да изиграе картата с Лили и Сабине? Защо не? Налагаше се да използва всички средства, за да стигне до успешен край.
А и беше истина.
Всичко, което каза, беше истина.
Може би тъкмо затова дотук вървеше относително добре.
— И ми липсва. Всеки ден.
Той сам чу колко приличаше на реплика от второразреден американски романтичен филм; очакваше всеки момент да прозвучи трогателна музика.
Ваня не отговори веднага — нещо, което той изтълкува като стъпка напред. Тя погледна към Валдемар, който още стоеше, несигурен какво ще излезе от ситуацията.
— Трябва да отиваме във Вестерос — каза тя, но липсваше сила и в аргумента, и в гласа й.
— Нямаме точен час.
Нов поглед, кратко колебание, което завърши с лека въздишка и кимване.
— Добре де, добре, и без това ще закусвам, нека ми прави компания.
— Аз ще чакам в колата.
Себастиан остана на място и видя как тя отиде при Валдемар и той, след кратка сдържана прегръдка, я последва към входа. Обля го топлина. Беше успял.
Беше направила една стъпка към приемането, една стъпка към дъщеря си.
Облаците над него като че ли се разсейваха.
Самопожертвователното му дело бе дало резултат.
В колата взе да става студено.
Себастиан тъкмо смяташе да направи още едно кръгче, за да затопли и нея, и себе си, когато Ваня и Валдемар се появиха заедно. Прегръдката за довиждане показа, че последните петдесет и пет минути определено са ги сближили. Въпросът беше колко. След няколко кратки прощални реплики той видя как Валдемар си тръгва, а Ваня дойде при колата, отвори вратата и се настани на седалката до него.
— Няма ли да го закараме до тях? — погледна Себастиан към Валдемар, който бавно се отдалечаваше.
— Ще вземе метрото. Казах му, че ние трябва да отиваме на работа.
— Окей.
Ваня си сложи колана, Себастиан запали двигателя и потегли. Подминаха Валдемар и Ваня му помаха с усмивка. Още един знак, че планът му е проработил, но все пак искаше да се увери:
— Как мина? — попита с възможно най-нормален тон.
— Добре. Много добре.
— Радвам се.
