— Какво щяхте да правите, ако беше оживяла? — попита Себастиан с нескрито любопитство. Набързо скалъпеният им план е щял да рухне в момента, в който Линда дойде в съзнание.
— Не мислехме толкова напред — призна Ингрид, без да увърта, и пак се обърна към Ваня. Смени фокуса, смени темата. — Защо смятате, че станалото с Линда е свързано с това, което преживяваме?
Ваня погледна Себастиан, който остави отговора на нея. Тя се поколеба за момент, но избра истината:
— Смятаме, че извършителят иска да забременеете. Да ви изправи пред невъзможен избор. За наказание.
— Не е работа на хората да наказват, само на Господ.
— Не всеки вярва в Господ — изсумтя Себастиан. — За щастие.
Той стана да си върви. Беше му писнало — и от Ингрид Дрюбер, и от разговора. Освен това бяха готови, получиха това, за което дойдоха. Той се спря на вратата да изчака Ваня.
— Защо се случва сега? — попита Ингрид и я спря, докато ставаше от дивана. — Минаха осем години. Защо точно сега?
Въпрос, който те самите си задаваха, откакто бяха почти сигурни във връзката със смъртта на Линда; но все още нямаха отговор.
— Не знаем. Да ви е известно да е станало нещо в последно време, някой да се е свързвал с вас?
— Дойде един журналист. Бил чул за Ab ovo.
— Аксел Вебер?
— Да, така се казваше, беше тук, но нищо не стана и повече не се върна.
— Кога беше това?
— Преди две седмици може би.
След намесата на „Риксмурд“, след пресконференцията. Ваня се опитваше да разбере дали някой друг е показвал интерес към събитията от онзи юни преди осем години. Преди да започнат нападенията и изнасилванията. Но тя предполагаше, че проучването на Линда, което извършваха Били и Карлос, ще им даде имена, с които да работят. Близки до нея мъже, загубили всичко при смъртта й — така каза Себастиан. Едва ли имаше много хора, които да отговарят на това описание.
Тя отново понечи да се изправи. Този път успя, но не стигна по-далеч от вратата, която Себастиан още държеше отворена, преди Ингрид отново да я спре:
— Кандидатирала съм се за изборите за епископ.
— Знаем.
— Нали не е необходимо това да се разчува, да става обществено достояние? Наистина направих всичко по силите си да ви помогна.
— По всяка вероятност разследването на смъртта на Линда Форш ще бъде отворено отново — отвърна Ваня. — Зависи до какъв извод ще се стигне.
Подозираше, че изводът ще е, че всички, присъствали онази вечер, от които Ингрид беше единствената още жива, ще бъдат намерени за виновни за причиняване на смърт, а за такова обвинение давността щеше да е изтекла. Не изглеждаше вероятно някой прокурор да повдигне обвинения за непредумишлено убийство. Затова по всяка вероятност случаят никога нямаше да стане обществено достояние.
— Антиаборт група в рамките на Шведската църква, която допринася за смъртта на млада жена и нероденото й дете и после се опитва да го скрие — чу тя Себастиан. — По-добре се надявайте вашият Бог да иска да остане в тайна, иначе лошо ви се пише, мен ако питате.
Той блъсна вратата и си отиде. Ваня изгледа Ингрид извинително и го последва, забърза и го настигна на средата на пътя до изхода, вече с телефона на ухото, за да докладва на Торкел и да попита дали те са открили нещо.
— Понякога изобщо не разбирам какви ги вършиш — подхвърли тя, докато чакаше Торкел да вдигне телефона.
— И аз не знам, загадка е.
— Не е, просто си идиот — заяви Ваня твърдо и двамата оставиха темата и църквата зад гърба си.
В конферентната зала беше топло.
Това беше първата мисъл на Торкел, когато, вече леко изпотен, влезе и се присъедини към другите, след като се върна от Стокхолм. Хвърли бърз поглед към термостата до вратата. Двайсет и шест градуса. После погледна Карлос, който седеше до масата, обърнал дясната си страна към другите — слухът на лявото му ухо още не се беше възстановил след катастрофата — навлечен с риза, пуловер и грейка. Навън температурите се бяха върнали към нормалните за края на октомври, дори малко отгоре. По обяд взе да пръска ситен дъждец и засега нямаше признаци, че скоро ще спре. Небето и градът бяха сиви. Оставаха три дни до началото на ноември, но времето беше избързало и беше покрило страната с най-мрачната си, най-потискаща пелена. Това доста добре отговаряше на настроението им. Имаха възможен, даже вероятен мотив, но днес не бяха по-близо до арест, отколкото когато започнаха.
Дотук нито един от мъжете, чиито снимки бяха закачени на бялата дъска, не приличаше на човека, когото търсят. Първият, цветна снимка, около трийсетгодишен, кафяви очи, тъмна коса, кръгло, гладко обръснато лице, което излъчваше добродушие. Хампус Бугрен, партньорът на Линда и баща на нероденото им дете.
