До него мъж на същата възраст. Черно-бяла снимка, взета от паспортния регистър. Пронизващи тъмни очи под обръсната глава, никакъв намек от усмивка. Външност, заради която, ако снимката му бъдеше поместена на първа страница или в интернет, мнозинството от гражданите незабавно би решило, че той е виновният. Макар че същото можеше да се каже за деветдесет процента от населението — много малко хора успяваха да изглеждат симпатични и вдъхващи доверие на паспортните си снимки.
Мъжът на възрастта на Торкел и Себастиан на третата снимка не правеше изключение. Същите тъмни очи като на по-младия мъж, но с тъмна къдрава коса и брада. Носеше голяма халка на едното ухо.
Родриго и Даниел Валбуена.
Бащата и полубратът на Линда.
И още един мъж, когото Торкел не беше виждал досега. Същата възраст като Хампус, около трийсетте, с високо чело, сресана назад светла коса до раменете, бледи очи зад очила, извънредно голям нос над тънки устни и над тях мустаци, на които би завидял всеки порноактьор от седемдесетте.
— Кой е Борис Холт? — кимна Торкел към новото попълнение на дъската, докато нагласяваше термостата на търпимите двайсет и три градуса и си сваляше якето.
— Приятел на Линда. Най-добрият й приятел според Тересе. Поне до 2010-а — отговори Ане-Ли, докато Торкел сядаше на един от свободните столове около конферентната маса. — Всички свършихме много работа днес — продължи тя. — Но мога да започна с посещението ми на „Алмквистгатан“.
Милан Павич отвори вратата. Ане-Ли обясни за какво е дошла, искаше да говори с Тересе. Милан попита наистина ли е необходимо. Да, беше. Той й направи път да влезе в тристайния апартамент. Габриела, малката сестра на Тересе, седеше в хола. Все едно влизаш в черно-бяла фотография — сив диван до дългата стена, бели и сиви възглавници по него. Бял фотьойл със сиво одеяло отгоре. Черно-бели снимки на стените. Светлосив килим под бялата масичка. Абажурите, вазите, всички детайли — бели или сиви. Единственият елемент с нещо като цвят беше кафявият паркет на пода.
Габриела предложи на Ане-Ли да я почерпи нещо. Тя отказа и седна на фотьойла. Едва ли не предпазливо, сякаш се страхуваше червената й рокля да не се обезцвети.
— Как е тя? — попита тя сестрата, докато чакаха.
— Все спи.
Значи не много добре, помисли си Ане-Ли. Половин минута след това Тересе дойде в стаята и потвърди предположението й. Беше се наметнала с кимоно над бельото. Имаше вид, че изобщо не е мигнала. Изглеждаше уморена — сенки под очите, бледа и суха кожа, почти прозрачна, очите леко притворени, сякаш се искаше усилие на волята, за да ги държи отворени. Седна на дивана, Милан беше до нея, нежно сложил ръка на рамото й. Ане-Ли имаше чувство, че той няма намерение да я изпуска от поглед. Никога повече.
— Как сте? — попита я.
— Не съм добре.
— Дали имате сили за няколко въпроса? — продължи Ане-Ли с толкова съчувствие, колкото можеше да вложи.
Тересе кимна, уви се в кимоното и сключи ръце пред корема си, сякаш се опитваше да се предпази от нещо.
Ане-Ли си пое дълбоко дъх и разказа какво знаеха и какво подозираха. За Ab ovo, за смъртта на Линда, за това, че някой вероятно отмъщава за нея и — след известно колебание — че причината да бъде нападната два пъти е опит да забременее.
— Затова е важно в болницата да сте взели противозачатъчно. Нали ви дадоха?
Тересе само кимна. Ане-Ли видя как очите й се напълниха със сълзи. Все едно нападението, насилието над тялото й, над цялото й същество не бяха достатъчни, ами и някой имаше цел, гнусен план да унищожи онова, което трябваше да е мечтаният резултат от любовна връзка, да го изврати, да го превърне в нещо грозно и гротескно.
— Вие не сте били в Ab ovo. — Ане-Ли реши да продължи, не се знаеше колко още ще има сили Тересе да отговаря на въпросите й.
— Не.
— Знаехте ли за рисковете около бременността?
Кимване.
— Но не се опитахте да я убедите да я прекъсне.
По-скоро твърдение, отколкото въпрос. Ако не беше така, Тересе нямаше да пострада.
— Тя не искаше. Наистина не искаше — каза Тересе, докато сълзите бавно се стичаха по бузите й.
Милан я притисна към себе си, сякаш искаше да се увие около нея, да я предпази от всичко и всички.
— Тя беше най-добрата ми приятелка. Затова я подкрепях.
— Естествено.
— Нямаше си никого. Извън църквата.
— Ами родителите й и брат й?
— Те не знаеха нищо. Беше сама. Аз я подкрепях.
Не така е видял нещата извършителят. В неговите очи онези, които не са сторили всичко по силите си да предотвратят станалото, бяха съучастници.
— Сещате ли се за някого, който би искал да отмъсти за нея. Освен бившия партньор, баща й и полубратът.
— Борис — отговори тя направо, без замисляне.
— Кой Борис?
— Борис Холт. Бяха съседи на „Юмшилсгатан“, знаете ли къде е?
Да, тя знаеше.
— Вечно бяха заедно, направо ревнувах. Нали разбирате, тя беше най-добрата ми приятелка, но аз не бях нейната.
Ане-Ли познаваше това усещане. Тя самата беше имала такива приятелства, в които другият означаваше повече за нея, отколкото тя за него. Винаги беше тежко да го осъзнаеш.
