Най-вече ги интересуваше колко време минава между обаждането на клиента до идването на шофьора и стигането до дома. Не че Карлос се надяваше да научат кой знае какво от това; имаше чувството, че по-скоро моли за тези данни, за да може да отхвърли евентуална връзка между нападенията и фирмата. Някой да получи обаждането тук, да се увери, че клиентката ще е сама, когато се прибере вкъщи, да го предаде на съучастника си, които да отиде на адреса, да проникне в дома й и да я причака — безспорно звучеше неправдоподобно…
— И на практика невъзможно във времевата рамка, с която разполагаме — завърши Карлос информацията от посещението в „Автомобили за безопасност“.
— Някоя от другите жертви използвала ли е услугите им?
— Клара никога, в това сме сигурни. В Йевле, където е живяла Ребека, те нямат коли. А Ида… проверих часа на касовата бележка, която намерихме — излязла е на пазар на двайсет и първи, посред бял ден, а тогава не са карали никого.
— Добра работа — похвали го Торкел, когато Карлос затвори бележника си.
Доста беше впечатлен от вечно мръзнещия мъж. Да провери движението на автомобилите за сигурност спрямо касовата бележка на Ида, беше умно. Торкел обичаше да работи с такива хора. Ако някой ден Карлос решеше да си смени работата той щеше да го приеме с отворени обятия. Щеше да е добро попълнение към екипа — спокоен, методичен и симпатичен. Освен това, ако Карлос един ден се озовеше в „Риксмурд“, щеше да е приятен бонус, че Торкел е отмъкнал от Ане-Ли най-приближения й служител.
— Пита ли дали Вебер е идвал при тях? — обади се той и беше сигурен, че ще получи утвърдителен отговор.
Че Карлос е попитал, а не че Вебер е ходил при тях. Той сякаш беше потънал вдън земя, не отговаряше на обажданията на Торкел, не се свързваше с него.
— Не бил ходил. Поне не и според онази Реми, с която говори Саманта, а тя явно знаеше всичко, ставащо в онова място.
— Не се ли е обаждал? — учуди се Урсула.
Тя го беше виждала само един път, но знаеше, че Торкел изпитва известно професионално уважение към него, а и понякога той наистина им помагаше в разследванията.
— Не.
— Какво казаха от „Експресен“?
— Нищо.
Торкел седеше до лъскавата тъмна дъбова маса в елегантната конферентна зала с историческите статии в рамки по стените. Спомняше си миналия път, когато седя тук, тогава със Себастиан убедиха бившия главен редактор Ленарт Шелман да се съгласи да пусне интервю със Себастиан, което непряко доведе до смъртта му от ръката на Давид Лагергрен. На Шелман, не на Себастиан. „За съжаление“, помисли си той неволно, но веднага се засрами.
Помнеше също, че тогава беше не по-малко ядосан на Шелман, колкото беше сега на приемничката му.
— Нищо ли не можете да ми кажете?
— Не и по какво е работел, не.
Торкел замълча, пое си дълбоко дъх. Беше дошъл, защото научиха, че Вебер се е свързал с Ингрид Дрюбер, че вероятно е намерил връзка между Линда Форш и Ab ovo.
Вебер беше добър в работата си.
Торкел трябваше неохотно да признае, че съществуваше известна възможност той да е стигнал по-далеч в разследването от тях. Всичко, което знаеха дотук, сочеше точно към това. Или поне че е стигнал до същото място, но по-бързо.
А сега научи, че никой не е виждал Вебер от близо две седмици. Един, доколкото Торкел разбираше, високоценен дългогодишен колега, изчезнал, докато разследва тежки престъпления. Човек би очаквал ръководството на вестника да сътрудничи за разкриването на съдбата му.
Но явно не.
— Не ми ли казахте току-що, че не сте го чували и виждали от повече от седмица? — изуми се Торкел, надяваше се да не я е разбрал правилно.
— Дванайсет дни — потвърди Соня.
— Типично ли е за него просто да изчезва ей така?
— Не, според колегите никога не се е случвало.
— И въпреки това не искате да ми кажете какво е открил, каква може да е причината за изчезването му?
— Може и да искам, но не мога.
Торкел веднага разбра какво има предвид, беше ставало и друг път. Защитата на информаторите. Страхотен закон, който заставяше журналиста да защитава самоличността на информатора си. Разбира се, че един главен редактор не би рискувал да наруши закона. Торкел не беше и очаквал да получи свободен достъп до компютъра на Вебер, но вярваше, че все някой ще благоволи да му помогне.
— Глупости — изръмжа той, наведе се към нея и повиши глас. — Ако вие прочетете записките му, историята на търсенията му в интернет, можете да ми дадете информация, без да нарушите нито един закон.
Усещането за дежа вю беше силно. Беше провел същия спор, беше изпитал същото раздразнение и с Шелман, но този път беше още по-наложително той да надделее. Имаше чувството, че причината за изчезването на Вебер е, че е стигнал твърде близо до извършителя.
Опасно близо. Смъртоносно близо.
Но по-далеч не е стигнал.
