Соня обясни спокойно, че разбира аргументите му, че ако за изчезването на Вебер не беше вече съобщено в полицията, тя би могла да обмисли да го направи, но не можела да позволи вестникът да дава информация на властите. Това би предизвикало сериозни проблеми с доверието на информаторите и особено в тези времена на фалшиви новини и намаляващо доверие на хората към сериозната преса било особено важно да не дават муниции, с които да стрелят по тях самите.
Торкел имаше още аргументи — етични, морални, основани на факти — но знаеше, че няма да има полза. Соня беше решила. Той й благодари за отделеното време, прекоси офиса на редакцията по посока на асансьорите и две минути по-късно, след като остави посетителската си карта на регистратурата, излезе от сградата. Когато се озова на открития площад отпред, повя леден вятър и той спря, за да си закопчае якето.
— Полицай ли сте? — попита някой зад гърба му и той се обърна.
Жена на около трийсет години вървеше към него. Тя бързо се представи като Кайса Крунберг. Стори се позната на Торкел. Не беше ли горе в редакцията?
— Познавате ли Аксел? — попита тя и потвърди предположението му. — Затова ли сте тук?
— Да, вие познавате ли го?
Торкел усети, че надеждата се връща. Тя беше тръгнала след него, едва ли я е водело само любопитство.
— Знаете ли по какво е работел?
Кайса се огледа като в стар шпионски филм и той несъзнателно се отдалечи на няколко крачки от входа, по-близо до стената.
— Занимаваше се с нещо на име Ab ovo. — Тя направи кратка пауза между б-то и о-то, вероятно за да подчертае, че е важно и да му помогне да го запомни. — Питаше как можеш да възстановиш изтрита уебстраница, но мисля, че никой не му помогна.
Торкел разбра по реакцията й, че не е успял да скрие разочарованието си.
— Вече сте го знаели — въздъхна Кайса.
— Да. Не е ли споменал други имена или къде ще ходи, нещо подобно?
— Не, за съжаление.
— Благодаря все пак — кимна Торкел и тръгна към колата си, за да се върне в Упсала.
— Държа на него — подвикна Кайса. — Какво смятате да правите сега?
— Ще обявим колата му за издирване и ще се опитаме да проследим телефона му — добави Торкел, след като обобщи преживелиците си с представителите на четвъртата власт в Стокхолм. — Можеш ли да го направиш, Били?
Били вдигна очи от лаптопа си. Тъкмо беше влязъл в геймърския форум, за да го провери пак. Рано сутринта отвори страницата и отговори, съгласи се да плати. Не че беше решил дали ще го направи, но така печелеше време. Като че ли напоследък само това правеше. Печелеше време. Отлагаше нещата за бъдещето и се надяваше по някакъв чудодеен начин да се решат сами. Сега чакаше отговор от WoLf232, но дотук постът на Били беше последният в темата. Сутринта отдели известно време на опити да проследи профила, но без успех, а после си имаше други проблеми. По-точно работа. Това, на което би трябвало да посвещава цялото си внимание, а вместо това забелязваше, че в последно време все по-често губи концентрация, все по-често прехвърля задълженията си на Карлос.
Дали едно посещение при Стела щеше да му помогне?
Отхвърли идеята. Нямаше да е необходимо. Нямаше да оправдава копнежа за червената стая с работата си. Това не беше от разследванията с много технически задачи, затова неговите специални умения не бяха особено търсени. Няколко пъти анализира записите от охранителните камери около местопрестъпленията, прегледа телефоните на Силас Франсен, проследи в интернет Дан Тилман, колкото можа, провери миналото на Ингрид Дрюбер и на четиримата мъже, чиито снимки бяха окачени на бялата дъска. А сега трябваше да се опита да проследи и Аксел Вебер през телефона му.
— Да, няма проблем — кимна той и затвори лаптопа. — Но ако не го е използвал дванайсет дни, има голям риск да е паднала батерията — добави той и се надяваше с това да е дал да се разбере, че няма да се получи.
— Имаме също компютъра и таблета на Улрика — напомни Урсула и Били кимна.
— Започнах с тях.
— Какво каза вдовецът? — попита Ане-Ли.
— Йоста? Не много. Или по-точно страшно много, но не много неща, от които да има полза за нас.
Белокосият мъж излезе да ги посрещне още преди Урсула и Били да са успели да влязат в двора. Бяха паркирали пред едноетажна червена тухлена къща на сънлива улица с много подходящото име „Тихият път“. Градината все още беше доста зелена — три големи ели до къщата, жив плет зад кафявата ограда и няколко златисти хвойни в различни форми и размери между моравата и лехите.
— За къщата ли сте дошли?
Мъжът кимна към малка оранжева табела с логото на агенция за недвижими имоти до един нисък чемшир.
— Не.
— Хубава бърлога е, но е прекалено голяма само за мен — продължи той, сякаш отрицателният отговор беше минал покрай ушите му. — И дворът е грамаден, а аз не си падам по градинската работа, Улрика я обичаше, на мен даже тревата не ми се коси.
— От полицията сме — прекъсна го Урсула и обясни, че са дошли да говорят за Улрика и за смъртен случай отпреди осем години.
— Линда? — кимна мъжът с леко въпросителна интонация и ги покани в къщата. — Искате ли кафе, тъкмо щях да си правя?
