— Да, и трите — потвърди Йоста. — Аз не ползвам. Е, имам мобилен телефон, за да се чувам с децата, но останалото не. Засега мога да си плащам сметките по банков път и да чета вестници, и тъй нататък, но става все по-трудно и по-трудно. По телевизията и радиото всички говорят за интернет и за приложения, и подове и падове, и какво ли не, даже имената им не знам.
Тоест все повече говореха за реалността, помисли си Били. Да очакваш всички да осигуряват същите услуги като преди двайсет-трийсет години, беше като да искаш да пътуваш с парен локомотив или да слушаш музика на аудиокасети.
Други неща — по-добри и по-бързи — бяха взели властта.
— Тук ли са още компютърът й и другите неща? — попита той вместо това.
— Миналата седмица ходих в едно ново кафене — продължи Йоста без ни най-малък намек, че е чул Били. — Мислех да хапна нещо сладко, а се оказа, че не приемат пари в брой, представяте ли си? Не ти искат парите.
— В къщата ли са още компютърът й и другите неща? — повтори Били и този път получи отговор.
— О, да, всичко е в кабинета, искате ли да погледнете?
Те искаха повече от едно поглеждане. Искаха да вземат всичко със себе си. Нямаше проблем. Хубавото на това, че Йоста не използваше модерните технологии, беше, че не бързаше да му връщат „машините“, както ги нарече.
— Тъй че ще ги прегледам веднага щом приключим тук. Да видим дали ще излезе нещо — добави Били към отчета на Урсула за сутринта при Йоста.
Имаха чувство, че още едно парченце от пъзела си е дошло на мястото. Ако Улрика е искала да си излее душата, да помоли за прошка, това би обяснило защо всичко това ставаше чак сега.
— Добре, разбрахме какво е положението с най-добрия приятел, ами останалите? — Ане-Ли се изправи и с това даде знак, че наближават края на дългото съвещание. Отиде при дъската и посочи снимките. — Бившият й партньор, баща й и полубратът.
— Бившият партньор, Хампус Бугрен, живее в Худиксвал, специален педагог е, женен, има дъщеря. Нищо в полицейския регистър, нищо около него не прави впечатление — съобщи Били накратко и погледна към Карлос, за да му предаде щафетата.
— Родриго и Даниел Валбуена. Родриго пристига от Венецуела през 1977-а, жени се за Гюдрун Туршон, през 1980-а се ражда Даниел. Развеждат се през 1983-а, Родриго се жени за Ренате Форш през 1986-а, на следващата година се ражда дъщеря им Линда. Развеждат се, когато Линда е на петнайсет, Родриго се мести в Гьотеборг, където живее Даниел. През 2013-а и двамата се връщат във Венецуела и заедно отварят фирма за електроника. Опитах се да се свържа с тях. Има телефонен номер, който ме препрати директно към гласовата поща, както и имейл адрес. Писах и на испански, и на шведски, но засега няма отговор. С други думи, нямаме представа къде се намират — завърши той и погледна към другите.
— Може да е единият от тях, но не и двамата — обади се Урсула.
— Защо?
— Според лабораторията мъжете, които са оставили следи от сперма, не са роднини.
Ане-Ли кимна и пак погледна четирите снимки на бялата дъска.
— Приятелят. Холт. Познавал ли е брата или бащата?
— Би трябвало — каза Торкел. — Поне бащата, нали са били съседи.
— Или бившият партньор.
— Ако си имаме работа с бащата, неговото ДНК трябва да съвпада с това на Линда. Имаме ли нещо такова?
Тя се обърна към Себастиан и Ваня, които се спогледаха. Кой да разкаже за сутрешната им среща? Ваня кимна към Себастиан, който дълбоко въздъхна.
— Не беше никак лесно.
Точно това си казаха, когато Ане-Ли им се обади и ги помоли да се отбият при Ренате Форш, майката на Линда, понеже им била по път на връщане от Вестерос. Как да вземат ДНК от мъртвата й дъщеря, без да разкрият за какво им е, за какво ще използват пробата?
Беше невъзможно.
Същевременно мисълта да разкрият обстоятелствата около смъртта на Линда също не беше особено привлекателна. Жената осем години е вярвала, че дъщеря й се е прибирала от вечеря с приятелки, прилошало й е, тръгнала е към болницата, но не е стигнала. Нима наистина искаха да отхвърлят това трагично обяснение и да го заменят със значително по-зловещата истина? Решиха да я избягват, докато могат.
Заради нея.
От състрадание.
